Юранд дръпна далекогледа от ръката на Глоуард:
— Нещо проблясва между дърветата — промърмори той. — Метал.
Лео трябваше да се радва, че бе избрал правилното решение. Вместо това се ядоса, че бе пропуснал очевидното.
— И какво тогава, просто седим и ги оставяме да ни се присмиват?
— Естествено, не искам да пропуснат нищо от представлението. — Майка му кимна към влачещата се колона войници. Една голяма локва на пътя успяваше да всее подобаващ безпорядък в строя им. — Избрах най-окаяната на вид част. Заповедта им е да напредват през долината колкото по-зле могат.
— Какво си направила?
— Нека се смеят, Лео. От смеха им няма да има ридаещи вдовици. Междувременно най-добрите ни части са в долината отзад, далеч от погледите на врага. Ако решат да ни нападнат, ще сме готови. — Тя се наведе на седлото и отмести настрана косата от челото на Лео. — Какво е това?
— Нищо. — Лео бутна ръката ѝ настрани от коричката на раната. — Тренирах. С Антоп и Барнива.
— И аз най-после успях да го докопам — ухили се Антоп.
Юранд се покашля, а майката на Лео присви подозрително очи:
— Сега ми кажи, че не се е бил с двама ви едновременно?
Оказа се, че всеизвестният успех на Антоп с нежния пол не включва губернатори.
— Аз… ъъ, не точно… — запелтечи той.
— Лео, кога ще се научиш най-после, че не можеш да победиш двама здрави мъже наведнъж?
— Видях Бремър дан Горст да го прави — отвърна Лео.
— Този човек не е модел за подражание — сряза го майка му. — Спомни си баща си. Беше смел, по-смел от всеки, когото познавам, но когато пое поста на губернатор след измяната на дядо ти и упадъка на Англанд, тогава той се научи на търпение. Научи се да разпознава силата и слабостите си. И никога не се възгордя, никога не се мислеше за голяма работа.
— Искаш да кажеш, че аз точно това правя, така ли?
Юранд се покашля отново и майката на Лео се засмя.
— Знаеш, че те обичам, Лео, но за всеки е очевидно, че правиш точно това. От друга страна, нищо чудно, че се пръкна с такъв пламенен нрав. Все пак си заченат на бойното поле.
Лео забеляза Глоуард и Барнива да се споглеждат и подхилват под мустак, и усети как се изчервява.
— О, майко, трябва ли да правиш това?
— Естествено, че не трябва. Ама наистина как става така, че всяко поколение си въобразява, че те са изобретили съвкуплението? Ум не ми го побира как си обясняват откъде са дошли те на този свят. Крайно време е да си намериш жена. Някой трябва да те държи настрана от опасностите.
— Мислех, че това е твоя работа — отвърна сърдито Лео.
— Мен ме чакат битки за водене, Лео.
— И точно там е проблемът. Ти не се биеш.
— Още ли не си прочел Вертурио, който ти дадох? Най-важното във войната е как да избегнеш влизането в битка.
Както винаги тя имаше последната дума. Майка му пришпори коня си и препусна на запад, последвана от офицерите си.
Юранд се покашля отново и този път Лео не издържа и се наежи насреща му:
— Или вземи да се изкашляш като хората, или казвай каквото имаш да казваш.
— Ами, лейди губернаторката е напълно права. Освен това трябва да прочетеш Вертурио, сериозно…
— Тя е губернатор, докато кралят не ме провъзгласи официално на мястото на баща ми. — Хм, три години от погребението му, а проклетата заповед все не идва.
Лео изгледа гневно проклетите северняци, наблюдаващи долината от билото на проклетия им хълм.
— Тогава ще правя каквото аз намеря за добре.
— Ммм. — Тревожната бръчка отново се намести между веждите на Юранд.
— Абе ти на чия страна си?
— На страната на Съюза. На твоя страна и на тази на майка ти.
Лео не успя да сдържи усмивката си:
— Разумен както винаги.
— Все някой трябва да е.
— Разумните може и да живеят по-дълго. — Лео свали ръкавиците си и ги метна на Юранд, който едва не ги изпусна от изненада. — Но помни ли ги някой тия загубеняци? — и той скочи от седлото.
Момчето с барабана начело на колоната на следващата рота се беше отказало да отмерва ритъма. Тътреше крака, коленете му се удряха в барабана при всяка крачка, зъбите му тракаха от студ. То видя приближаващия към него Лео, измъкна пъхнатите под мишниците си ръце и изпусна палките в калта.