Риккъ разкърши рамене. Не помогна.
— Той казва: „Надявай се на най-доброто, но се готви за най-лошото“.
— Мъдър съвет, ако питаш мен.
— Но той е живял в тъмни времена. От една битка в друга. С Бетод. С Дау Черния. Други времена са били тогава.
— Естествено, че не са — изсумтя Изърн. — Бях там, когато баща ти се би срещу Бетод във Височините заедно с Кървавия Девет.
Риккъ замига на парцали насреща ѝ:
— Нямала си и десет тогава.
— Достатъчно голяма бях, за да убия човек.
— Какво?
— Тогава носех бойния чук на тате. Той казваше, че най-малкият трябва да мъкне най-големия товар. Но в онзи ден той се биеше с чука и аз носех копието му. Същото това копие. — Дървената дръжка на копието в ръката ѝ отмерваше с удар в земята темпото, докато вървяха по пътеката. — Тате свали един на земята. Оня тръгна да се изправя и аз го наръгах право в задника.
— С това копие? — Риккъ почти беше забравила, че копието не е просто пръчка, която Изърн носи навсякъде със себе си. Пръчка, чийто край е увит в щавена еленова кожа. Не обичаше да се замисля, че под кожата има стоманено острие. Още повече сега, когато знаеше, че въпросното острие е било в задника на някакъв злощастник.
— Е, сменило е няколко дръжки оттогава, но… — Изърн закова на място, вдигна татуирана ръка и присви очи. — Риккъ не чуваше нищо необичайно, само шумоленето на вятъра в клоните над главите им, капчуците от топящия се сняг и чуруликането на птички в разлистващите се дървета.
Тя се наведе към Изърн:
— Какво ста…
— Свали лъка, запъни стрела в тетивата и ги забаламосвай, гледай да не спират да говорят — прошепна ѝ в отговор Изърн.
— Кого?
— Ако това не проработи, усмихни им се. Благословена си с хубави зъбки, покажи им ги. — При тези думи тя хукна встрани от пътеката и се втурна между дърветата.
— Зъбите ми? — изсъска Риккъ, но Изърн вече беше изчезнала в шубрака.
Секунда по-късно чу мъжки глас:
— Сигурен ли си, че е насам?
Лъкът беше преметнат през рамото ѝ. Надяваше се Изърн да се е объркала, да е просто елен. Свали го от рамо, извади стрела и се засуети с тетивата. Почти изпусна стрелата, ръцете ѝ трепереха, но накрая успя някак да я запъне.
— Казано ни е да претърсим горичката. — Втори глас, по-плътен и по-страшен от първия. — Това тук прилича ли ти на горичка?
Обзе я паника, реши, че в бързината е извадила една от ловните стрели. Погледна надолу, оказа се добра, с плосък стоманен връх.
— Цяла гора си е, предполагам.
Разнесе се смях.
— Че каква разлика, мамка му?
Иззад завоя на пътеката се появи възрастен мъж. Носеше дървена тояга в ръка. Насочи я напред и нещо на върха ѝ улови оскъдната светлина в шарената сянка на пътеката и проблесна. Риккъ осъзна, че това не е тояга, а копие, и страхът и тревогите, които до момента бяха удобно загнездени между плешките ѝ, плъзнаха нагоре, чак до върховете на всяко косъмче на главата ѝ. Бяха трима. Възрастният отпред имаше някак тъжно изражение на лицето, сякаш всичкото това не беше негова идея. Зад него стоеше нервен младок с щит в едната ръка и къса брадвичка в другата. Последният беше едър мъжага с огромна брада и навъсена физиономия. Нещо в него съвсем не се понрави на Риккъ.
Баща ѝ казваше „никога не насочвай стрела срещу човек, освен ако не си сигурна, че го искаш мъртъв“, затова тя опъна само на половина тетивата и насочи стрелата надолу към пътеката.
— По-добре да не мърдате много — каза тя.
Възрастният мъж се вторачи в нея:
— Момиче, имаш халка на носа.
— Наясно съм. — Риккъ изплези език и докосна с върха му долния край на халката. — Държи ме здраво привързана за земята.
— Да не би да се заплеснеш и изгубиш в гората ли?
— Възможно е, в мислите си.
— Злато ли е? — попита младокът.
— Мед — излъга Риккъ. От опит знаеше, че златото има странната особеност да обръща неприятната среща в смъртоносна такава.
— Ами боята по лицето?
— Кръстът е добър знак, обичан от луната. Дългото око е винаги лявото око и кръстът му служи за прицел, държи го приковано в целта, за да прозре мъглата на бъдещето. — Без да откъсва очи от мъжете, Риккъ извърна леко глава и изплю сока от дървесната гъба. — Предполагаемо — добави тя, понеже не беше убедена, че досега кръстът се радваше на особен успех с изключение може би на това да се размаже по възглавницата, когато забравеше да го изтрие, преди да си легне да спи.
Явно не беше единствената, която се съмняваше в магическите му способности.
— Луда ли си? — изръмжа едрият с голямата брада.