— Но си представяме, че са мечове, празноглавецо! Аз какво, учител по бой с пръчки ли съм? — Тъмнокосото момче отвори уста, но Детелината го пресече: — Не бързай да отговаряш. Първо спри и помисли. Нямаш бърза работа, нали така?
— Ама ти каза удряй бързо.
— Така, вярно, когато удряш, удряш като светкавица! Но преди да удариш, мислиш, нали?
— Ми защо не дойдеш да ни покажеш? — попита тъмнокосото момче.
— Там, на слънце? — Детелината се изкикоти. — Да не съм станал учител, за да ставам и правя неща, я?
— Ама… — Русото момче засенчи очи с длан. Ако Детелината беше на мястото на тъмнокосия му противник, щеше да го фрасне точно в този момент, докато не гледа. Но другото момче просто си стоеше и си чоплеше носа. Никаква инициатива у малките копеленца. — Няма ли да ни покажеш малко… как му викаш… техника?
— Техника? — прихна Детелината. — Техниката се учи последно. Вие двамата сте стигнали едва дотам, докъдето знаете от кой край се държи мечът.
— Това е пръчка — каза русото момче и смръщило вежди, погледна пръчката в ръката си. — Двата края са еднакви.
Детелината се направи, че не го чу:
— Настройка, на това се опитвам да ви науча. На правилен мироглед.
Тъмнокосото момче беше така озадачено, че на лицето му се изписа почти болезнена гримаса.
— Трябва да го ударя с меч, така ли?
Детелината пое дълбоко дъх и издиша бавно:
— Първо трябва да прецениш кога да удариш и кога не. В края на краищата… всичкият избор на човек се свежда до това… да избира подходящия момент. Изчакваш да ти се отвори възможност, преценяваш дали е дошъл моментът, и ако е, сграбчваш го! — И Детелината сграбчи въздуха пред себе си и разтърси юмрук. — Избираш момента. Това е всичко. Ясно?
Тъмнокосото момче, изглежда, не му повярва.
— Тате казва, че всичко е в хватката на ръката.
— Ъхъ. Ами. Ако не държиш дръжката, мечът ще падне от ръката ти.
Момчетата го зяпнаха недоумяващо и Детелината въздъхна отново.
— Хайде, хайде хващайте се на работа, момчета, и този път първо изчаквате подходящия момент.
Чат-чат, зачаткаха пръчките. Чук-чук, кълвеше кълвач в гората. В храстите изпука съчка. Детелината извади ножа от канията на гърба си и го скри зад ръката си.
Чу стъпки. Без да поглежда назад, Детелината се пресегна и килна кошницата с ябълки към новодошлия.
— Ябълка?
Калдер Черния стоеше, чоплеше замислено белега на брадичката си и гледаше момчетата, които размахваха пръчки и не изчакваха, ама хич не изчакваха подходящия момент.
— Не — изръмжа той.
— Тежък ден, главатар?
— Стигнеш ли до моето място, всички са такива.
Детелината извърна поглед към демонстрацията на това как да не използваш меч, прибра незабелязано ножа обратно в канията и скръсти ръце на гърдите си.
— Предполагам, затова предпочитам моето място пред твоето.
— Хм. — Калдер завъртя замислено език из устата си. Не изглеждаше доволен. — Моля, не си прави труда да ставаш — добави ехидно той.
— Не съм и тръгнал.
Калдер направи още по-кисела гримаса. В последно време беше все така вкиснат. Необяснимо предвид колко много му бе дал животът или по-скоро колко много бе успял да изкопчи от него. Навремето имаше прилично чувство за хумор, но колкото повече придобива човек, толкова по-вкиснат става, а Калдер Черния притежаваше кажи-речи целия Север. Да, брат му Скейл носеше веригата на шията си, но за никого не беше тайна, че Калдер Черния взима кралските решения.
— Имах предвид стани — каза той.
— Аа.
Детелината не се разбърза. Смяташе за въпрос на принцип никога да не бърза, когато е възможно. Разтърси бавно крака, изтупа боровите иглички и прахта от дъното на панталоните си и накрая изтупа бавно длани.
— Готово — каза той, — станах.
— Бийте камбаните — отвърна Калдер. — Това тук е Джонас Детелината.
Детелината погледна през рамо и остана неприятно изненадан да види, че някой стоеше зад него, облегнат на едно от дърветата. Беше чернокосо момче, дванайсет-тринайсетгодишно, със заешка устна и шарещи очи. То огледа Детелината от глава до пети, но не каза нищо.
— Навремето му викаха Стръмното — добави Калдер и Детелината се почеса по тила с горчиво изражение на лицето. — Сигурно си чувал за него.
— Не — отвърна момчето, присви очи и огледа момчетата с пръчките. — Кои са тия двамата? — Двете момчета явно се бяха отказали напълно и бяха решили да пробват с борба. Бяха се вкопчили едно в друго, а пръчките им се лашкаха немощно над главите им.