— Тези двамата… — Детелината се замисли дали да не отрече каквато и да е връзка между него и тях, но реши, че няма да му се размине така лесно. — Са моите ученици.
Момчето ги погледа още малко и произнесе присъдата си:
— Не ги бива.
— Имаш изключително набито око. Пълна скръб са. И по това си личи какъв добър учител съм. Всеки идиот може да изкара резултати от надарени ученици.
Момчето се замисли за момент над чутото:
— И къде са резултатите?
— Трябва да имаш вяра, че ще се появят. Търпението е най-страховитото оръжие. От мен да го знаеш. Бил съм се в доста битки.
— А да си печелил някоя?
Детелината прихна развеселен:
— О, харесвам го, Калдер, харесвам го. За това ли си дошъл, да ми стъпчеш извоюваната с толкова труд репутация в калта?
— Не само за това — отвърна Калдер. — Имам нужда от помощта ти.
— Решил си да се понаучиш да боравиш с меч?
— Ако питаш мен, мястото на мечовете е в нечии други ръце.
— Ами тогава…?
Калдер пое дълбоко дъх и изръмжа:
— Синът ми.
— Големия вълк? Наследникът на престола? Ненадминатият воин, Стаур Здрачния? Мислех, че той знае как да борави с меч.
— Знае. Повече, отколкото е нужно, ако питаш мен. Момчето е доста… твърдоглаво. Запали Уфрит глупакът. Толкова години, прекарани в планове да си върнем града, и в момента, в който е наш, той да вземе та да го запали.
— Веднъж наречеш ли го война, хората ги обзема голям ентусиазъм за горене.
— Баща ми казваше навремето, че насочиш ли едновременно трима северняци в една посока, ще са започнали да се колят един друг, преди да си извикал „Атака!“. Грегун Празноглавия и хората му от западните долини са на кантар към нас ли да се присъединят, или към Кучето. Как да ги убедя да започнат да правят каквото аз кажа, щом собственото ми семейство отказва да прави това? Ако Стаур не ми беше син, в лицето щях да му кажа, че е пълен гъз.
— Ама ти е син, така че…
Калдер дори не го слушаше.
— За нищо не го е грижа освен за собственото му име. В легендите иска да влезе. Все едно струват нещо имената в днешно време, можеш ли да купиш нещо с име на пазара, а? Бойци! — изплю той думата, сякаш горчеше в устата му. — Кълна се, колкото повече битки печелят, толкова по-непоносими стават.
— Провалът изгражда характер. — Детелината почеса белега на лицето си с дългия нокът на кутрето, специално отгледан с тази цел. — От личен опит го знам.
— Мисли се за безсмъртен. А проклетото му име привлича към него тълпи празноглавци, лепят му се като мухи на лайно, пълнят му главата с глупости. Изпратих Прекрасна при него като втори, за да научи Големия вълк на малко смирение и предпазливост.
— Добър избор. Свястна жена. Здравомислеща.
— Скубе си косата с него, горката.
Детелината свъси учудено вежди:
— Прекрасна си е пуснала коса?
— Просто израз.
— Аа.
— Искам да ѝ отидеш на помощ. Да водиш Стаур по верния път.
— Предполага се, че знам верния път, така ли?
— Със сигурност повече от празноглавия ми син. Ако не друго, може да успееш да го отклониш от някоя и друга лоша пътека.
Детелината се почеса замислено по брадата. Момчетата продължаваха да се лашкат насам-натам из поляната, а момчето на Калдер да клати глава. Пое дълбоко въздух и въздъхна:
— Хубаво, така да бъде. — Беше живял достатъчно дълго на тоя свят, за да знае кога няма измъкване. Наведе се с пъшкане и взе меча си от земята. Бавно, закъде да бърза? — Ще направя каквото мога.
— Какво друго му остава на човек в края на краищата. Право острие си, Детелина. Винаги си бил лоялен.
— Естествено. Верен съм ти до гроб. Също както на Бетод, на Глама Златния след него и после на Керм Желязната глава.
— Е, беше им верен, докато не сбъркаха и не застанаха на губещата страна.
— Това звучи почти като нелоялност.
Калдер вдигна рамене:
— Човек трябва да се огъва според вятъра.
— Ако наистина умея нещо на този свят, това е да се огъвам според вятъра. Задръж ябълките. — Детелината побутна с крак кошницата към момчето с разполовената от белег горна устна. — От тях ме боли коремът.
— Най-после всичките ми мечти се сбъднаха. — Детелината се насочи към нея с небрежна походка, преметнал меч на рамо.
Прекрасна извърна набраздената с дълъг белег, остригана до кожа прошарена глава и избухна в гърлен смях. Безрадостен смях.
— Гледай ти, кой се задава.
— Кой? — Детелината погледна в краката си. — А, познавам ги отнякъде тия ботуши. Джонас Детелината е тук, страшно няма, оттук насетне всичко ще се оправи. — Той ѝ намигна, но това очевидно не я развесели. — Нека позная, най-щастливият ден в живота ти?