Видя Джин Бързея да размахва яростно боздугана си, рижата му коса беше преметната през лицето, кичури бяха полепнали по оголените му зъби. Малко по-нататък Антоп крещеше и се бореше да извади копието си, забито в нечия окървавена ризница. Глоуард се биеше със северняк. И двамата бяха изпуснали оръжия, бореха се с голи ръце, оплетени в юздите на конете си. Лео посече северняка, видя как секирата обърна лакътя му наопаки. Замахна отново, свали го от седлото и го запрати да се търкаля в калта.
Посочи с острието на секирата към знамето на Стаур Здрачния, черната вълча глава се вееше под поривите на вятъра. Виеше като обезумял, крещеше прегракнало, но виковете му бяха заглушени от шлема. Всъщност и да беше вдигнат, пак никой нямаше да го чуе. Той самият дори не знаеше какво точно крещи. Затова продължи да млати яростно плетеницата от тела пред себе си.
Някой се вкопчи в крака му. Къдрава коса. Луничаво лице. Ужасено лице. Като всички останали наоколо. Този дори нямаше оръжие. Предава ли се? Лео стовари ръба на щита си върху темето му, пришпори коня си и го прегази.
Битката не е място за добри намерения. Нито за досадна изтънченост или безполезни контрааргументи. Няма място и за заядливите забележки на майка му, вечно приканваща към търпение и предпазливост. В битката всичко е така просто и прекрасно.
„В битката мъжът открива себе си.“ И Лео беше героят, какъвто винаги бе искал да е.
Замахна отново и моментално установи, че нещо със секирата му не беше наред. Острието го нямаше, държеше само омазано с кръв парче дърво. Пусна го и издърпа сабята от ножницата ѝ. Пръстите му бяха изтръпнали в бронираната ръкавица, дръжката на оръжието беше хлъзгава от засилващия се дъжд. Осъзна, че севернякът, с когото се биеше в момента, е мъртъв. Беше облегнат на дървената ограда и на пръв поглед изглеждаше, че стои, но тогава забеляза, че от лицето му бе останала само кървава пихтия. Дотук с този.
Редицата на северняците се беше разкъсала. Те бягаха, пищяха, докато ги посичаха в гръб, и Лео ги подгони към знамето им. Отпред трима ездачи бяха подкарали пред себе си цяла тълпа, изтикваха ги към отвора на портите. В средата видя Барнива с опръскано в кръв белязано лице, сечеше с меча си.
Знаменосецът се оказа огромен здравеняк. Очите му бяха обезумели, брадата омазана с кръв, но той продължаваше да държи знамето с черния вълк високо над главата си. Лео препусна право към него. Изби секирата му с щита си, посече го под ръба на шлема и острието на сабята отнесе половината му нос. Севернякът се запрепъва заднешком, Джин Бързея стовари боздугана си върху темето му и изпод вдлъбнатия му шлем бликна кръв. Лео го срита в гърдите и издърпа от безжизнените му пръсти дръжката на знамето. Вдигна го рязко нагоре. Смееше се, крещеше като обезумял, давеше се от собствената си слюнка, но пак се смееше с пълно гърло. Дръжката на счупената секира, все още привързана на китката му, се лашкаше и дрънчеше в шлема му.
Победиха ли? Огледа се в търсене на нов противник. Тук-там опърпани фигури тичаха през полето към дърветата в далечината. Бяха захвърлили оръжия, спасяваха си живота. Свърши се.
Цялото тяло го болеше, бедрата от притискане на седлото, раменете от размахване на секирата, пръстите от стискане на юздите. Дори стъпалата му бяха изтръпнали от натискане на стремената. Гърдите му се издигаха и спускаха, дъхът му бумтеше в шлема горещ, влажен и солен. Сигурно си беше прехапал езика. Затърси с пръсти катарамата под брадичката си и най-после успя да се отърве от проклетото парче желязо. Главата му се изпълни с всичкия този шум, само дето той вече не беше яростният рев на битката, а омайният звук на победата.
Почти падна, докато се смъкваше от седлото. Залитна в опита си да се покачи на нисък каменен зид. Подпря се и усети нещо меко под бронираната ръкавица. Трупът на северняк, с щръкнало от гърба пречупено копие. Беше като опиянен.
В края на краищата без трупове няма слава. Рониш ли сълзи по обелките, докато белиш картофи? Някой го подхвана отстрани и го задържа на крака. Юранд. Както винаги, до него в нужда. Лео се изправи. Радостните лица на хората му се извърнаха към него.
— Младия лъв! — изрева Глоуард, покатервайки се до него, после стовари тежка длан на рамото на Лео, който се олюля. Юранд понечи да го подкрепи, но не се наложи, Лео успя да се задържи на крака. — Лео дан Брок!