Джек Лондон
Малка сметка със Суидин Хол
I
След като огледа внимателно за последен път ненарушения от нищо кръгозор на морето, Дейвид
Грийф се смъкна от салинга и бавно и мрачно заслиза по вантите на палубата.
— Атолът Люлю е потънал, господин Сноу — каза той на чакащия го загрижен млад помощниккапитан. — Ако навигацията не греши, атолът положително е на морското дъно, защото вече два пъти сме минали точно над него… или над мястото, където би трябвало да бъде. Или това е така, или хронометърът ни се е повредил, или аз съм забравил навигационната наука.
— Трябва да е хронометърът, господине — потвърди съмненията на собственика на яхтата помощниккапитанът. — Нали знаете, аз отделно направих:
наблюдения, изчислих ги и те съвпадаха с вашите..
— Да — промърмори Грийф и навъсено кимна, — и там, където се пресичаха вашите съмнърови линии, се пресякоха и моите, там трябваше да бъде самият център на атола ЛюЛю. Сигурно нещо не е наред с хронометъра: прескача някой зъбец или нещо такова.
Той отиде до релинга, върна се и хвърли тревожен поглед към килватера на „Чичо Тоби“. При доста силния попътен бриз шхуната се движеше с девет или десет възла.
— По-добре застанете срещу вятъра, господин
Сноу. Намалете платната и лавирайте срещу вятъра, по един-два часа на галс. Заоблачава се и не виждам как ще можем да направим наблюдения на звездите довечера; затова ще държим срещу вятъра, Ще определим широтата утре и ще открием ЛюЛю, като вървим по неговата широта. Така са правили всички стари мореплаватели.
Със своя бъчвообразен корпус, с тежкия си рангоут, високи бордове и холандски нос „Чичо Тоби“ беше най-бавната и най-надеждната яхта на Дейвид Грийф. Тя плаваше до островите от групите Банкс
и Санта Крус и на северозапад между няколко отделни атола, където туземците търговски агенти на Грийф събираха копра, коруби от костенурки и по някой и друг тон седеф. Понеже беше заварил капитана на легло с особено остър пристъп на треска, Грийф го беше заместил и бе поел командуването на „Чичо Тоби“ на шестмесечната му обиколка из атолите. Беше решил първото му пристанище да бъде ЛюЛю, който се намираше най-далече, и сега се оказа изгубен сред морето, с хронометър, който му играеше номера.
II
Нито една звезда не изгря тази нощ, нито пък слънцето се показа на следващия ден. Цареше задушно, влажно затишие, нарушавано от налитащи силни пориви на вятъра и поройни превалявания. От страх да не се отдалечи прекалено много, той остави „Чичо Тоби“ да легне на дрейф и последваха четири дни и нощи със скрито зад облаците небе. Слънцето изобщо не грейна, а в няколкото случая, когато звездите успяха да пробият, те се виждаха твърде неясно и бегло, за да могат да ги определят.-1 Беше вече станало пределно ясно и за най-неопитния новак, че стихиите се готвеха да се развилнеят. Когато се качваше на палубата, след като погледна барометъра, който не помръдваше от 29,90, Грийф се сблъска с ДжакиДжаки, чието лице бе не по-малко мрачно и тревожно от небето и въздуха. ДжакиДжаки, туземец от Тонга, опитен моряк, беше нещо като боцман и полувтори помощниккапитан на съставения от канаки екипаж.
— Голяма буря той дойде, аз мисли — каза той. — Аз види него съвсем също преди може би пет-шест пътя.
Грийф кимна:
— Иде ураган, вярно, ДжакиДжаки. Много скоро .барометърът, както пада, съвсем ще се издъни.
— Вярно — съгласи се туземецът. — Той духа същински дявол. След десетина минути на палубата се качи Сноу.
— Започва — съобщи той. — 29,85, пада и преЗ цялото време се колебае. А и жегата е страхотна!
не я ли усещате? — Той избърса челото си с ръце. — Чак ми се повдига. Като нищо може да се простя със закуската си.
ДжакиДжаки се захили:
— Мен същото. Всичко вътре мен ходи. Винаги така преди той задуха. Ама „Чичо Тоби“ добър. Той издържи всичко.
— Няма да е зле да вдигнете щормовия трисел на грота и щормовия кливер — каза Грийф на помощниккапитана. — И рифовайте всички работещи платна, преди да ги свалите. Не се знае от какво ще стане нужда. Пък като го правите, удвоете рифщертите.
Измина един час, потискащата задуха непрекъснато се засилваше, пълното затишие продължаваше, барометърът бе паднал на 29,70. На помощниккапитана, понеже беше млад мъж, му липсваше търпение да дочака зловещия миг. Той прекъсна безконечното си крачене и размаха ръце.
— Като ще идва, да идва! — закрещя той. — Това шикалкавене няма смисъл! И най-лошото да е, да дойде най-сетне! Добре сме се наредили: не знаем къде сме, хронометърът смахнат, а ураганът не се наканва да се развилнее!
Задръстеното с облаци небе доби меден цвят и сякаш пламтеше като вътрешността на огромен нажежен котел. Никой не остана долу. Туземците моряци се скупчиха на неспокойни групички по средата и на носа и си заговориха шепнешком, загледани тревожно в злокобното небе и не по-малко злокобното море, което дишаше с дълги, ниски, масленисти вълни..