Йон Айвиде Линдквист
Малка звезда
На моите доведени синове
Кристофер, Юнатан, Нисе
и на техните любими
Пролог
Солиден, Скансен. Двадесет и шести юни 2007 г. Часът е осем и десет. Водещият подгрява публиката с хорово изпълнение на „Не е ли странно как понякога искаш да си далеч?“ След края на песента един техник предупреждава всички родители да свалят децата от раменете си — да не ги удари някоя камера.
Слънцето грее точно зад сцената и заслепява зрителите. Небето е тъмносиньо. Младежите зад загражденията са помолени да се отдръпнат, за да няма смачкани. След пет минути най-популярната музикална програма в Швеция влиза в ефир и никой не бива да пострада.
Все пак сред делничните тревоги трябва да има и оазиси на спокойствието. Не бива да се случва нищо лошо — за това са взети всички възможни предпазни мерки.
Всякакви викове от страх или болка са немислими; след предаването не може да има кръв по земята и по седалките. На сцената не бива да лежи мъртвец, подът не бива да бъде осеян с трупове. Не може да се позволи хаос. Има твърде много хора. Трябва да е спокойно и уютно.
Оркестърът подема „Стокхолм в сърцето ми“ и всички припяват. Ръцете се веят, телефоните снимат. Прекрасно чувство за общност. Остават петнадесет минути, преди всичко това да бъде унищожено с планирана точност.
А сега нека попеем. Чака ни дълъг път, докато се върнем тук. Едва когато пътят ни пречупи и сме готови да мислим немислимото, можем да се върнем.
Тъй че давайте! Всички!
Момичето със златните коси
През есента на 1992-ра се заговори за бум на гъби в горите — от топлото и влажно лято подземният мицел бе прелял в изобилие от пачи крак и сърненки. Когато Ленарт Седерщрьом сви по горския път в старото си „Волво 240“, бе приготвил на задната седалка и голяма кошница, и две-три найлонови торби. За всеки случай.
Беше пуснал касетка с „Мелодии за гушкане 16“2 и гласът на Кристер Шьогрен бумтеше от тонколоните: „Безброй червени рози ще ти дам…“
Ленарт се захили и заприпява, като имитираше превзетото басово вибрато на Шьогрен. Звучеше чудесно. Съвсем като него. Ленарт безспорно бе по-добър певец от Шьогрен, ала каква полза? Беше попадал на неправилното място в неправилния момент твърде много пъти, златните възможности му се бяха изплъзвали под носа или ги бе чувал как изсвистяват зад гърба му. Докато се обърнеше, вече бяха изчезнали.
Както и да е. Сега поне щеше да набере гъби. Пачи крак, златото на гората, в огромни количества. После обратно вкъщи да ги свари и да напълни хладилника; щеше да има достатъчно за гъбен сандвич и бира всяка вечер, докато станеше време да изхвърлят коледната елха. Дъждовното време от последните няколко дни сега бе заменено от ярко слънце — условията бяха идеални.
Ленарт знаеше наизуст всяка извивка на горския път и спокойно затваряше очи и стискаше волана, докато пееше: „Безброй червени рози в буке-е-е-ет…“
Отвори очи тъкмо навреме, за да види нещо черно на пътя пред себе си. Слънцето се отрази в лъскав метал и той едва успя да отбие преди сблъсъка. Автомобил. Ленарт хвърли един поглед в огледалото, за да прочете регистрационния номер, но автомобилът профуча по чакъления път поне с осемдесет километра в час, вдигайки облак прах. Ленарт обаче беше сигурен, че е БМВ. Черно БМВ със затъмнени стъкла.
Той продължи още триста метра до мястото, където паркираше обикновено, изгаси двигателя и въздъхна.
Какво беше това, по дяволите?!
По тези места беемветата не бяха рядкост. Но беемве, летящо с осемдесет километра в час по чакълен път през гората — това вече беше необикновено. Ленарт почувства възбуда. Беше присъствал на нещо. През краткия миг, когато черната кола се бе стрелнала насреща му, сърцето му беше подскочило и се беше свило като пред смъртоносен удар, а после се бе отпуснало и успокоило отново. На това му се викаше преживяване.
Човъркаше го единствено разочарованието, че не може да докладва. Естествено, можеше да зареже гъбарството за сметка на удоволствието да се прибере и да звънне в полицията, да опише подробно срещата на пътя, където беше забранено да се кара с повече от трийсет. Но без регистрационен номер щеше да е безсмислено.
Ленарт слезе от колата и взе кошницата и торбите; мимолетното вълнение бе отстъпило място на чувството, че е бил сплашен. Отново. По някакъв неясен начин черното БМВ бе победило. Може би щеше да е различно, ако вместо това беше някой скапан „Сааб“; но в случая една истинска богаташка кола бе вдигнала прахоляк в очите му и го бе избутала от пътя. Както обикновено.
1
„Мама казва, че танцувам още преди да проходя, казва, че пея дълго преди да говоря.“ (Всички бележки под линия са на преводача.)