Лакът се разплиска, когато Ленарт шляпна четката по градинската маса. Напред-назад, напред-назад. Вътре-вън, вътре-вън. Картините проблясваха и го изгаряха, вкопчваха се в дробовете му и той не можеше да си поеме дъх. Полудяваше. Човек го казва понякога, но сега усещаше как става наистина. Съзнанието му стоеше на прага на тъмна стая. Там го чакаха забрава и тишина, а в далечния ъгъл… музикална кутийка, която можеше да пее например „За старата любов“. Щеше да седи в мрака и да я навива отново и отново, докато заспеше завинаги.
Но той продължи да маже масата, а след нея се зае със столовете; приключваше и с тях, когато Лайла се прибра, потна и зачервена след цялото чукане с разни надарени мъже. Докато се разтягаше, той скришом огледа анцуга ѝ за влажни или засъхнали следи. Можеше и да ги намери, ако искаше, но той не поиска. Вместо това се насочи към прогнилото стълбище на верандата и реши да построи ново.
Караха я така до неделя. „Свенсктопен“.
Ленарт се събуди с парене под лъжичката — добре дошла промяна в сравнение с демоните, които разкъсваха вътрешностите му през последните дни. Докато ставаше от леглото, изпитваше единствено обичайното и разбираемо вълнение или сценична треска. В този ден „Адърс“ щяха да излязат на сцената. В този ден двамата с Лайла трябваше да стоят хванати за ръка и да чакат да стане единайсет часът и да започне представянето на класацията.
Тази възможност вече не съществуваше, затова Ленарт се зае да събаря старото стълбище. Чупеше и къртеше с козия крак, докато стана единайсет без пет и Лайла дойде с транзистора и седна до него на градинската маса.
Като се изключи безмълвното пътуване от Ескилстуна, седяха близо един до друг за първи път от случилото се насам. Джери беше на рожден ден при свой приятел и не можеха да разчитат на него да ги развлича. Ленарт продължи работата си, докато Лайла седеше с ръце на коленете и го гледаше. Прозвуча познатата мелодия и от мишницата на Ленарт се плъзна капка пот.
— Да стискаме палци — каза Лайла.
— Ммм — Ленарт измъкна няколко пирона, които бяха така ръждясали, че главите им се отчупиха, като опита да ги издърпа с козия крак.
— Песента е чудесна — продължи Лайла. — Може би не съм ти го казвала, но е наистина фантастична.
— Аха.
Напук на себе си се зарадва на комплимента на Лайла. Не можеше да си представи как ще я карат така, но сега поне стояха заедно и чакаха песента си. Все беше нещо.
Представиха няколко от седмичните претенденти и след това класацията започна. Десето място, девето, осмо, седмо, шесто. Ласе Бергхаген, „Хутнани Сингърс“ и тъй нататък. Старите песни на нов глас. Ленарт ги беше чувал безброй пъти. И после моментът дойде. Сърцето му забумтя бясно, докато Кейт Финел обявяваше: „И на пета позиция единственото ново предложение тази седмица…“
Ленарт затаи дъх. Птиците по дърветата замлъкнаха. Пчелите накацаха по цветята и зачакаха.
— „Лято без теб“ на „Тропикос“!
Разнесоха се обичайните четири такта, звучащи като всяка една друга песен. Лайла въздъхна: „Колко жалко!“ но Ленарт не я чу. Взираше се в една гнила дъска и чувстваше как нещо вътре в него придобива същата консистенция, сгърчва се и умира. Някъде извън него се носеше пеене:
Роланд. Роланд пееше. „Тропикос“. Пето място. Най-високо от всички нови. Щеше да продължи нагоре. „Адърс“. Нищо. Никакво място в класацията. Никаква нова надежда. Бавно го осъзна.
Светът не беше готов. Трябваше да приеме фактите. Спокойствие на границата на чисто физическа вцепененост обхвана Ленарт. Хвърли един поглед на Лайла. Слушаше Роланд със затворени очи. На устните ѝ пробягваше намек за усмивчица.
Чува гласа му и си мисли за оная му работа.
Лайла отвори очи и премигна. Но беше твърде късно. Беше я видял. Внезапно усети как ръката му трепва. Козият крак изсвистя в широка дъга и се стовари върху коляното на Лайла. Тя ахна и отвори уста, за да изкрещи.
Беше станало от само себе си, той нямаше никакъв контрол над движенията си, затова веднага си прости. А после нещата се промениха. Лайла изпищя от болка и изненада и Ленарт се изправи и надигна козия крак отново. Този път знаеше много добре какво върши. Този път се прицели.
Стовари плоската страна на козия крак с всичка сила върху същото коляно. Нещо изхрущя и по пищяла на Лайла започна да се стича кръв, а лицето ѝ пребледня. Опита се да се дръпне от масата, но коляното ѝ поддаде и тя падна в краката му, вдигна ръце за защита и зашепна:
— Моля те, моля те, не, не…