Ленарт гледаше окървавеното коляно — под кожата се беше събрала сума ти кръв и само от едно място изтичаше тънка струйка. Той завъртя козия крак и замахна още веднъж, този път с острото.
Сега стана както трябва. Коляното се пръсна като воден балон, капачката изхвърча и кръвта шурна по краката на Ленарт, по градинската маса, по унищожените стъпала.
Лайла може би имаше късмет, че в този момент припадна и спря да пищи, иначе навярно Ленарт щеше да продължи и с другото коляно. Той добре разбираше какво прави. Щеше да сложи край на тичането ѝ. Нямаше вече да се поддържа стройна „за теб и за публиката“, и за всички мъже, които я чакаха из храстите.
За всеки случай трябваше да ѝ пръсне и другото коляно. Но след като Ленарт се надигна и погледна надолу към безжизнената фигура на жена си, към капачката на коляното, от която беше останало само пихтия от хрущял, отломки от кости и кръв, той прецени, че толкова стига.
Щеше да се окаже съвсем прав.
Стаята в мазето беше приятно затоплена, но въздухът бе все така влажен и прозорецът на нивото на земята се беше запотил. Малката лежеше в кошницата си и гледаше към тавана с големите си очи. Ленарт отметна одеялата и я взе в обятията си. Тя не издаде нито звук, изобщо не реагира на промяната.
Ленарт размаха жирафа пред очите ѝ. Тя го проследи с поглед за момент и после продължи да гледа право напред. Очевидно не беше сляпа. Ленарт щракна силно с пръсти до ухото ѝ и челото ѝ се посбърчи. Явно не беше и глуха. Но беше толкова невероятно… затворена.
Какво ли е преживяла?
Предположи, че е малко по-голяма, отколкото му се беше сторило, някъде на около два месеца. На два месеца човек успява да преживее достатъчно, та инстинктивно да си разработи стратегия за оцеляване. А стратегията на момиченцето може би се състоеше в това да бъде незабележимо. Да не се вижда, да не се чува, да не предявява претенции.
Очевидно стратегията не беше сработила. Бяха го оставили в гората и още щеше да е там, ако Ленарт не беше минал съвсем случайно. Прегърна го нежно, погледна го в бездънните очи и му заговори:
— Мъничка, сега си в безопасност. Няма защо да се страхуваш. Аз ще се погрижа за теб, Мъничка. Когато те чух да пееш, сякаш… сякаш имаше надежда. И за мен. Правил съм ужасни неща, разбираш ли, Мъничка. Неща, за които се разкайвам и ми се иска да не бях сторил. И въпреки това продължавам да ги правя. По навик. Просто така се получи. Можеш ли да ми попееш, Мъничка? Можеш ли пак да го направиш?
Ленарт си прочисти гърлото и взе ла. Звукът отекна от голите циментови стени и той сам можеше да чуе, че тонът не е съвсем чист — както когато не можеш да нарисуваш с лист и молив образа в главата си, ако нямаш техническото умение, така и неговият глас не можеше да вземе идеалния тон, който чуваше в главата си. Но все пак беше близо.
Устата на момиченцето се отвори и Ленарт продължи, нагласи се така, че устите им да са на една линия и насочи несъвършения си тон към детето, вгледан в очите му. То затрепери в ръцете му. Не, не затрепери. Завибрира. Нещо стана със звука в стаята, неговият тон зазвуча другояче. Въздухът му взе да привършва и едва когато неговият тон изтъня, преди да изчезне съвсем, той разбра какво става. Момиченцето беше отговорило с ла една октава по-ниско. Би трябвало да е невъзможно за едно малко дете да вземе толкова нисък тон и звукът прозвуча леко плашещо. Момиченцето използваше тялото си като резонатор и също като мъркаща котка издаваше чист тон в регистър, който би трябвало да е недостъпен за него.
Щом Ленарт замлъкна, млъкна и то и тялото му престана да трепти. Той го притисна към себе си и го целуна по бузата, просълзен. Прошепна в ухото му:
— Взех да си мисля, че едва ли не съм си въобразил, Мъничка. Сега знам, че не е така. Гладна ли си?
Той отново го вдигна пред себе си. Нищо в лицето му не показваше желание за каквото и да било. Той внимателно стисна гръдния му кош. Непонятно беше как успя да издаде толкова нисък тон. Най-близкото нещо, за което се сещаше, беше мъркането на котките, как използват цялото си тяло като резонатор. Но котките не мъркат в синусови тонове.
Ти си дар. Беше изпратена при мен.
Ленарт провери памперса на момиченцето, сложи го в кошницата, зави го и отиде в килера да потърси старата кошара на Джери.
В първите дни след появата на бебето Лайла всеки момент очакваше почукването на вратата, телефонното обаждане, униформените, които щяха да нахлуят в къщата и да ги заразпитват, а накрая щяха да я заключат в килия, по всяка вероятност с тапицирани стени.
След седмица взе да се отпуска. В редките случаи, когато някой се обаждаше, все още вдигаше слушалката предпазливо, сякаш се боеше какво има от другата страна, но постепенно започна да приема, че никой няма да дойде да вземе детето.