Ленарт прекарваше доста време в мазето и макар Лайла да се радваше на факта, че така му оставаше по-малко излишна енергия да обикаля и да си търси причина да се ядосва, нещо все пак я човъркаше. Постоянно усещаше присъствието на детето и се питаше какво всъщност прави Ленарт. Никога не беше обичал деца.
Въпреки болката в коляното, което днес се състоеше не толкова от органична материя, колкото от метални части, тя от време на време се смъкваше в мазето, за да провери как е бебето. Ленарт я приемаше учтиво, но езикът на тялото му показваше недвусмислено, че тя му пречи.
Не ѝ беше разрешено да говори. Ако седнеше в стаята, Ленарт слагаше показалец на устните си, а понечеше ли да отвори уста, ѝ шъткаше. Обяснението му беше, че това дете не бива „да се съсипва с приказки“, както беше станало преди.
Понякога тя отваряше вратата към мазето и чуваше тоновете. Упражнения по ноти. Всеки път се вцепеняваше. Ленартовият тенор се сливаше с по-ясен глас, бистър като вода, звънлив като стъкло. Никога не бе чувала нищо подобно, не бе чувала и да се говори за такова нещо.
Но все пак. Все пак.
В крайна сметка ставаше дума за дете. Едно дете не бива да стои в мазето и единствената му стимулация да са упражненията по ноти.
Ленарт все още получаваше немалко поръчки за композиране и от време на време присъствието му в звукозаписното студио беше наложително. Такъв случай се яви десет дни след като бебето попадна в техни ръце.
Обикновено на Ленарт му беше приятно да иде до Стокхолм и да прекара известно време в онзи свят, който трябваше да бъде постоянно негов. Сега обаче не му се ходеше.
— Върви — увещаваше го Лайла. — Аз ще се грижа за момиченцето.
— В това не се съмнявам. Въпросът е как.
Ленарт обикаляше из кухнята, преметнал коженото си яке през ръка, коженото яке, запазено за този тип експедиции и вероятно усещано като един вид доспехи. Или пък просто му се искаше да се прави на як и то му се притичваше на помощ.
— Какво имаш предвид, Ленарт?
— Ще приказваш. Ще се раздрънкаш. Познавам те.
— Няма да приказвам.
— А какво ще правиш?
Лайла взе якето от ръката му и му помогна да го облече.
— Ще я нахраня, ще ѝ сменя памперса и ще се погрижа да ѝ е удобно.
След като Ленарт тръгна, Лайла се повъртя из къщата и свърши една-две дребни задачи, понеже искаше да бъде сигурна, че той не е забравил нещо и няма да се върне. След двайсет минути отвори вратата към избата и заслиза тежко по стълбището.
Момиченцето лежеше в кошарата на Джери и гледаше музикалната въртележка с пъстроцветни пластмасови животни. На Лайла ѝ се стори, че не изглежда пращящо от здраве. Беше твърде бледо и твърде кльощаво. Никаква розовина по бузите, никакви търсещи, любопитни движения с ръцете.
— Горкичката — заговори Лайла. — Не ти е много хубаво.
Тя вдигна момиченцето и закуцука към килера. На най-долния рафт намери кашона със зимните дрехи. Измъкна първия гащеризон на Джери и докато го обличаше на момиченцето, нещо я стисна за гърлото. Накрая като финален щрих му нахлупи плетена шапка с наушници.
— Така, горкичкото. Сега ще ти е добре.
Изкатери се задъхано до вратата на мазето и отключи. Вързопчето в ръцете ѝ събуди стари спомени. Ленарт можеше да говори каквото си иска, но тя обичаше Джери. Обичаше да има нещо малко, за което да се грижи, нещо, което се нуждае от закрилата ѝ и не може да се справи само. Може и да не беше най-добрият или най-зрелият мотив, но бе правила всичко по силите си.
Тя отвори вратата и застана в основата на циментовото стълбище; пое дълбоко мразовития есенен въздух. Лицето на момиченцето се сгърчи и то отвори уста, сякаш за да опита на вкус новия въздух. Като че ли задиша малко по-дълбоко. Лайла се прокрадна няколко стъпала нагоре и се огледа.
Лайла, стегни се. Хлопа ти дъската.
Техният двор беше закътан, пък и дори някой да зърнеше бебето или да го чуеше, какво от това? Не е като да беше отвлечено и издирвано в цяла Швеция. Беше проверила във вестниците. Нито дума за изчезнало пеленаче. Ако Лайла Седерщрьом обикаляше из двора си с бебе на ръце, реакцията на хората нямаше да е да се хвърлят към телефона; щяха да намерят логично обяснение. Както правят винаги.
Лайла се изкатери стъпало по стъпало и отиде към беседката с люляците в най-отдалечения ъгъл на двора; седна на пейката с детето на коленете си. Есента беше топла и влажна и листата на люляците даже не бяха повехнали, камо ли да опадат. Седяха в закътан полукръг от зеленина и Лайла можеше да се отпусне.