Върнаха се в склада. От главата на мъжа беше изтекла локва кръв, а отстрани се търкаляше чукът. Тереса го вдигна и отиде до мивката да го изплакне. Зърна отражението си в огледалото.
Лицето ѝ беше опръскано с кръв, а на бузите ѝ бяха полепнали парченца човешка плът. По челото ѝ имаше струйки кръв, които се стичаха от косата. Обърна се към Терез.
— Терез, мислиш ли, че сега съм хубава?
— Да.
— Иска ли ти се да ме целунеш?
— Не.
— Така и предполагах.
Раната в корема взе да я наболява, но вече не кървеше. И пуловерът, и колената на панталоните ѝ бяха така окървавени, че не би могла да се покаже на улицата, без да събуди подозрения. Изми си лицето и после двете изчакаха да се мръкне, преди да излязат.
На тръгване прибраха банкнотите от дневния оборот. После със спокойна крачка се отправиха към апартамента на Терез. По пътя не срещнаха жив човек.
Онази нощ Тереса сънува вълци.
Отначало беше човешко дете, безпомощна малка твар, захвърлена в гората. Откъм мрака приближаваха бледи очи, прокрадваха се към нея между стволовете на дърветата. Лапите пристъпваха безшумно по килима от борови иглички. Кръгът се затягаше. Тя искаше да избяга, но още не се беше научила да ходи.
След това груби езици докосваха тялото ѝ. Намираха се в бърлогата и вълците я ближеха ли, ближеха. Когато езиците застъргаха корема ѝ, така заболя, че тя изпищя. Изстъргваха слой след слой кожа и болката беше неописуема. После под кожата започна да се показва козината. Болката изчезна и вълците я оставиха.
През входа на бърлогата падаше лунен лъч и тя се видя отстрани. Как лежеше на земята, влажна от вълчата слюнка, трепереща от студ, понеже рядката козина още не беше достатъчна да я топли.
Сцената се измени и от всевиждащата перспектива на луната тя видя как един вълк тича през гората. Сакат или болен вълк със сплъстен кожух, жалко създание, подскачащо при най-малкия звук. Тя беше едновременно на луната и във вълка, носеше се в небето и пълзеше по земята през един и същ чифт очи.
Изглежда мина време, защото земята се оказа покрита със сняг. Тя тичаше вихрено из гората и всяка стъпка ѝ носеше радост. Мускулите бяха изпълнени със сила и тя видя, че предните ѝ крака са покрита с гъста гладка козина. Душеше кървава следа. През неравни интервали зърваше тъмни петна в снега — преследваше вече ранена плячка.
Изкачваше един хълм, а снегът под лапите ѝ се завихряше. Стигна върха и се спря с изплезен език. Дишаше тежко, а дъхът ѝ ставаше на пара в студения въздух. Пред нея глутницата се бе събрала около убитата сърна, чиито копита още потрепваха под масата сива козина.
Водачът се обърна към нея. Сърната спря да мърда и едно угаснало око се обърна към небето. Докато цялата глутница се въртеше като един вълк, насочила вниманието си към самотната вълчица, тя показа подчинението си. Оголи гърлото си и легна по гръб, размахала лапи — беше просто вълче, последно в йерархията.
Те приближаваха. Вълчето изскимтя, демонстрира своята безпомощност — не знаеше дали ще го приемат в глутницата или ще го разкъсат на парчета.
— Терез? Когато сънуваш. Какво виждаш?
— Не знам как.
— Не сънуваш ли?
— Не? Как се прави?
Тереса лежеше на матрака до терезиното легло и гледаше няколко валма прах, потрепващи от диханието ѝ. Извъртя се по гръб. Заетата от Терез тениска ѝ беше толкова малка, че свършваше точно над раната на корема ѝ. Почеса я и я заболя. Почеса още малко. Ако не беше раната, тя щеше да може да избяга. Да си казва, че всъщност не го е сторила.
Но раната съществуваше. Нанесена с макетно ножче, от онези за отваряне на кашони. От работници в магазин. Като онзи, който вече беше мъртъв, убит с чук. От Тереса.
Погали раната в опит да направи стореното реално. Беше го извършила, никога нямаше да може да избяга от това. Значи можеше и да бъде реално. Иначе щеше да е напразно.
— Как го правиш? — повтори Терез.
— Просто става — отвърна Тереса. — Няма как да му повлияеш. Не е нещо, което се научава. Така мисля.
— Кажи как се прави.
— Спиш. И в главата ти се появяват картини. Не ги управляваш. Просто идват. Тази нощ сънувах, че съм вълк.
— Няма как.
— Насън може. — Тереса се надигна на лакът, за да гледа Терез, която лежеше, втренчена в тавана. — Терез? Понякога фантазираш ли? Как правиш разни неща или пък в главата ти изникват картини?
— Не разбирам.
— Не. Не съм и очаквала да разбереш. — Тереса въздъхна и валмата прах под леглото затанцуваха. — Онова, дето го направихме вчера. С оня в магазина. Мислиш ли за това?