— Не. Свършено е. Сега си щастлива.
Тереса се сви — доколкото можеше в тесните терезини дрехи. Нейните, както бяха окървавени, снощи ги напъхаха в найлонови торби и ги хвърлиха на боклука.
Щастлива? Не, не беше щастлива. Сама си беше чужда, сигурно още беше в шок. Но жива. Чувстваше се жива. Може би е същото като да си щастлива — поне според възгледите на Терез.
Тереса отвори и затвори ръце. Под нокътя на кутрето се беше събрала съсирена кръв. Тя близа пръста си, докато изчисти кръвта. Усещаше ръцете си по-големи, по-силни от предния ден. Способни ръце. Страшни ръце. Нейните ръце.
Минаваше единайсет, а влакът ѝ тръгваше в два и половина. Всяко нормално действие — като да седнеш във влак и да покажеш билета си — ѝ се виждаше абсурдно. Чувстваше се толкова лека, все едно би могла да отлети като пълен с хелий балон, стига тежките ѝ ръце да не я държаха на земята.
Тя се огледа. Изглеждаше като кренвирш в дрехите на Терез. В контекста на събитията това беше дреболия, но все пак не можеше да се прибере вкъщи във вид на клоун. Ако не друго, щяха да възникнат въпроси.
— Терез — изрече тя, — май ще трябва да идем до града.
В Н&М на „Дротнингатан“ Тереса грабна първите подходящи джинси, тениска и пуловер в нейния размер и отиде в пробната да се преоблече. Като излизаше, видя две момичета на около дванайсет години да приближават плахо Терез.
— Ей, извинявай — заговори едното, — ти не ли си Тесла?
Терез посочи застаналата до нея Тереса.
— Ние — поясни тя. — Аз пея. Тереса пише думите.
— Аха — кимна момичето. — Както и да е, „Лети“ е страхотна.
Тя прехапа устни в опит да измисли какво още да каже, но изглежда не се сети за нищо. Затова подаде на Терез бележник и химикалка. Терез ги взе. И дотам. Момичетата се спогледаха притеснено.
— Тя иска автографа ти — намеси се Тереса.
— Ами, твоя също — каза момичето.
Тереса отвори бележника и се подписа на една празна страница. После подаде химикалката на Терез, но тя поклати глава:
— Какво да напиша?
— Просто напиши „Тесла“.
Терез се подчини и после върна бележника на момичето; то го притисна до гърдите си и се обърна към приятелката си, която досега не си беше отворила устата, а само зяпаше Терез ококорено. Нямаше какво да каже. Тогава първото момиче направи нещо съвсем неочаквано. Реверанс. Другото го последва. Жестът изглеждаше толкова не на място, че Тереса се захили.
После се засмя и Терез. Смехът ѝ прозвуча неестествено, дори нечовешки — по-скоро като звука на смеещите се кесии от магазините с шеговити стоки. Двете момичета замръзнаха на място, а после забързаха към отдела за аксесоари, като си шепнеха, доближили глави.
— Знаеш ли — рече Тереса, — по-добре не се смей.
— Защо?
— Не звучи както трябва.
— Не се ли смея добре?
— Не. Меко казано.
На касата Тереса извади портмонето си и не го позна — толкова беше пълно. После се сети. Дневният оборот. Металната кутия, която бяха разбили с отвертка. Седем хиляди и осемстотин крони, най-вече на банкноти от по петстотин.
Но това не бяха истински пари. За истинските пари работиш или ги получаваш като подарък или джобни — малко по малко. А това беше пачка хартийки, стояли в кутия и после попаднали в портмонето на Тереса. Остана разочарована от сумата, казана от продавачката, след като тя с известни затруднения сканира етикетите на дрехите. Искаше ѝ се да остави повече хартийки, да се отърве от тях.
На „Дротнингатан“ множеството се движеше в непрестанен шумен поток. Улични търговци демонстрираха играчки с батерии и джунджурии от стъкло или пластмаса. Всички бяха от плът и кръв. Един добре премерен удар можеше да разкъса плътта и да разплиска кръвта.
Тереса не се чувстваше добре. Искаше ѝ се да хване ръката на Терез за опора. Усещането за такава лекота, че вятърът би могъл да я понесе, ставаше все по-остро. Както когато имаше висока температура; може би и сега беше вдигнала температура — толкова ѝ беше горещо и ѝ се виеше свят.
На една пресечка Тереса се спря пред магазин за обувки. На витрината бяха наредени двайсетина модела „Dr. Martens“, тежки високи ботуши с връзки. Чифт светлочервени с дебели подметки бяха привлекли вниманието на Тереса.
Никога не се беше интересувала от дрехи, никога не бе имала собствен стил. Съученичките ѝ се събираха около каталозите и въздишаха по някое „тооолкова яко“ яке, но тя не можеше да ги разбере. Беше просто яке, изглеждаше като всички други. Досега не ѝ се беше случвало да види някоя дреха и да я пожелае.
А ето я сега и ботушите я викаха. Бяха нейни, направо ѝ идваше да се протегне през стъклото и да си ги вземе. Струваше ѝ се неестествено да минава през обичайната процедура за купуване, но се примири. Оказа се, че нямат нейния номер и тя помоли да пробва онези от витрината — перфектни. Естествено. Бяха направени за нейните крака и струваха само три хартийки.