След като тя си отиде, той седна на креслото и се замисли. Докъде беше стигнал. Това беше. Макс затвори очи и се опита да забрави какво е бил или си е въобразявал, че е. Започна да се хлъзга. Нямаше никакъв смисъл да поддържа порядъчна фасада за пред хората или да търси някакъв статут, който да му осигурява плътски удоволствия. Пусна се надолу.
Пусна се.
На следващия ден посети адреса, на който бе изпратил първото си писмо, и проведе разговора си с Джери. Щеше да спаси каквото можеше с наличните средства. Като по поръчка в деня преди Нова година се обади Рони от „Зап Рекърдс“ да му съобщи, че все още проявяват известен интерес — въпреки всичко. Нямаше как да си затворят очите за невероятната популярност на песента. А професионалният запис си имаше своите предимства. Макс ли държеше правата?
Той отговори утвърдително. Те да си вадят каквито заключения искат.
Нещата се задвижиха. Песента стана голям хит и интересът към Тесла стигна върха си. За съжаление, Макс не получи кой знае колко пари в аванс. Да, приходите малко по малко щяха да започнат да капят, но имаше време дотогава, а Макс бързаше. Той се движеше по тънък лед и се надяваше да награби възможно най-много, преди да се е пропукал.
От звукозаписната компания искаха пълен албум и бяха готови да платят цяло състояние в аванс. Обадиха се и други компании и след няколко разговора с Рони от „Зап“ обещаха баснословна сума. На Макс му потръгна по вода — той се плъзгаше по тънкия лед и летеше по склона, и всички други метафори, които му хрумваха, като изключим фундаменталния проблем — той не разполагаше с песните.
Не беше успял дори да установи контакт с Тура Ларшон. Беше звънял по телефона, беше писал писма, беше пращал мейли и на нея, и на изчадието, но без никакъв резултат. Знаеше, че имат и други песни, но как, мамка му, да се добере до тях, щом отказват да отговорят?
Толкова беше вбесяващо — усещаше как полудява. Един ден дълго седя, втренчен в телефонния номер на Диса. Клара му я беше препоръчала — била специализирана в садо-мазото и можела да го нарани по всички начини, които му хрумнат.
Макс се опита да си представи картината. Завързан, може би. Бич по гърба. Болката. Той се видя отстрани и най-сетне разбра какво търси. Прокара ръка по гърба си, по белезите, до които можеше да стигне.
Нещо съдбоносно му се бе случило в онзи ден в хотелската стая заедно с Тура Ларшон. Беше ужасно, да, но като затвореше очи и докоснеше лъскавата повърхност на белезите, осъзнаваше колко му липсва онзи момент. Него се мъчеше да изживее отново.
Това не е нормално. Вземи се в ръце, Макс.
Той претегли възможностите и ги изпита една по една. Джери, договор, съдебни процедури, използване на посредници, чисто и просто двойник на Тесла, писма, разговори. В крайна сметка бръсначът на Окам надделя.
При няколко възможности се избира най-простата.
Той се нуждаеше от музиката на Тура Ларшон. Тя не искаше да му я даде. В тази задънена улица има само едно очевидно решение.
Купи си на старо канадка, термопанталони и плетена шапка. И започна да шпионира входа на Тура. Начинанието беше трудно, понеже нямаше подходящо скривалище, а ако се въртеше твърде дълго на улицата, щеше да събуди подозрения.
Отново Окам му даде отговора. Купи си шест бири и се настани на една пейка на стотина метра от входа. С очебийността си стана невидим. Дърт пияница — всички извръщаха глава. Не издържаше повече от няколко часа на ден, но държеше Робан в джоба си с надеждата поне един път, да му се не види, късметът да му се усмихне.
В продължение на пет сутрини не видя нито Джери, нито Тура да излизат от апартамента. Много момичета обаче влизаха във входа и понякога се мяркаха на прозореца на Тура. От това извади заключението, че Джери не си е вкъщи.
От време на време мобилният му звънваше. Момичета, на които бе давал празни обещания — отдавна или по-скоро, стари познати, които искаха просто да се чуят. Вероятно бе плъзнал слух, че той стои зад Тура Ларшон, и в такъв случай не е зле човек да поддържа връзка с него. Чуваше подрънкване на прибори и далечно бъбрене, когато му се обаждаха от ресторанти и кафенета, долавяше и неискреността и подмазването в гласа им.
Седеше на пейката и трепереше, държеше телефона далеч от ухото си и повтаряше механично: „Здравей“, „Привет“ и „Радвам се да те чуя“; презираше ги. Бяха просто стадни животинки, развълнувани леминги, които трупаха точки, докато всъщност тичаха към ръба на пропастта.
Той надигна бутилката леденостудена бира към прозореца на Тура Ларшон. Ненавиждаше я и я уважаваше. Както бяха застанали така — той на пейката, тя горе в апартамента — между тях имаше някаква връзка, невидима кървава следа между неговите крака и нейния вход, през отвора за писма във вратата ѝ и навътре в тялото ѝ. При тази мисъл по гърба му пробяга тръпка.