Едва на обед защитните ѝ сили се поколебаха. Никой не седна до нея, но както седеше с пълната чиния пред себе си, сякаш усещаше погледите, чуваше шепненето. Какво ли ще направи лапачката Тереса с храната? Какво ли ще пъхне драйфащата Тереса в устата си този път?
Тя погледна чинията с двете рибени пръстчета до четири картофа и няколко резена домат. В стомаха ѝ се образува буца, заизкачва се и заседна на гърлото; прилоша ѝ. Можеше да ритне всеки, изпречил се на пътя ѝ, но не и да яде тук.
Да стане и да иде до кофата, да изхвърли храната от чинията и да напусне трапезарията. Всички щяха да ѝ се смеят зад гърба. Ох, колко щеше да им е забавно.
От чинията се вдигаше пара. Топлата кръв от разкъсаната плячка срещаше студения въздух. Тя забоде един картоф на вилицата и отхапа. Челюстите ѝ се стегнаха, когато напъна мускули и сухожилия. Последни нервни потрепвания на рибеното пръстче и после захапването, което щеше да го довърши. Червеният на сок на доматите, стичащ се в гърлото ѝ. Нито трошичка нямаше да остави на лешоядите.
Когато стана, за да отнесе чинията на плота, скелетът на жертвата ѝ се белееше. Успешен лов, ядене, което да поддържа тялото ѝ живо през остатъка от деня. Беше победила.
Така и продължи. Ден след ден Тереса ходеше на училище в червените си ботуши и не се боеше от нищо и никого. Не изпитваше нито копнеж, нито страх. Като се засякоха с Мике, тя му кимна и той ѝ отвърна със същото. Нямаха какво да си кажат, не изпитваха нищо. Емоциите бяха умрели заедно с детството ѝ, бяха се разлели в червени локви по цимента.
Тя можеше да тъжи, но не го правеше, тъй като чувствата бяха заменени от усещания. Сетивата ѝ бяха изострени и освободена от борбата на мозъка със самия себе си, Тереса долавяше всичко много по-ясно.
Можеше да върви по коридора и да се наслаждава на говора иззад затворените врати, цветовете на шкафчетата и стените, мириса на сушащи се дрехи, хартия и препарати за миене. Да се наслаждава на всички впечатления, които взети заедно я превръщаха в създание от този свят — някой, който обикаля наоколо и е жив. Един толкова самоочевиден факт, а тя го бе пренебрегвала цели петнайсет години — беше жива.
Така че тя не тъгуваше по изгубеното, а се радваше на спечеленото, на това, в което се бе превърнала. Толкова беше просто. Макар да не си личеше, тя беше щастлива.
Във вторник вечер си разменяше имейли с Терез, подготвяха планове за срещата с другите момичета през уикенда. Решиха неделя в дванайсет часа, но понеже Джери се беше прибрал, нямаше как да е в Сведмюра. Можеха да се срещнат извън къщи, но къде? Не решиха нищо, щяха да го обмислят.
Тереса почете малко информация из интернет за вълците, влезе във форума и накрая попадна на сайта „Традера“ където някой продаваше вълча кожа. Началната цена беше шестстотин крони, търгът приключваше след няколко часа, а още никой не беше наддал.
Тя погледна снимката на сивата кожа, опъната върху обикновена кухненска маса. Някога е била върху истински вълк, горския ловец. Под тази кожа са работели мускули, търкала се е в други кожи, тичала е по снега и е виела под звездите. Ако някой я купеше, вероятно щеше да се озове пред камината — нещо меко, на което да седят децата.
Без да се замисля, Тереса предложи хиляда крони. Пет минути по-късно вдигна на две хиляди. Това бяха всички пари в сметката ѝ. Беше дала на Терез банкнотите от оборота на магазина.
Тя се просна на леглото и зачете Екельоф. Близостта с него, която бе изпитала след прибирането си от болницата, вече не съществуваше — тя намери Екельоф за слаб. Слабак. Жалък червей. И все пак. Няколко пъти препрочете стиховете:
Думата „шумолене“ ѝ допадна. Но не беше точно. Не се чува „шумолене“, когато плътта се разкъсва.
Тя остави книгата, легна с ръце под тила и се сети колко ѝ липсва MP3-плеъра. Неприятна ѝ беше мисълта как Макс Хансен в момента седи с нейните слушалки в ушите си и слуша песните, които двете с Терез бяха записали. Никак не ѝ харесваше. Все едно да знаеш, че в гардероба ти има нерез и зурлата му се ровичка из чистите ти дрехи.
Мобилният звънна и докато вдигаше, Тереса очакваше да чуе онзи мазен глас откъм свинарника, но се оказа Йоханес. След няколко въвеждащи фрази той я попита как е и тя отвърна, че всичко ѝ е наред.
— Защото — запъна се Йоханес — просто имам чувството, че не знам, че някак те няма.
— Има ме. Тук съм.