— А тогава защо ме избягваш?
— Така ли правя?
— Да, така. Да не мислиш, че не забелязвам?
— Какво значение има? Ти не искаш да имаш нищо общо с мен.
Чу се дълбоко въздъхване. После Йоханес заговори:
— Тереса, престани с това. Ти си най-старата ми приятелка. Не помниш ли как си го казахме? Ще останем приятели. Каквото и да става.
Гърлото на Тереса я стисна, но това не си пролича от гласа ѝ:
— Много работи казахме. Като малки.
— За нещо конкретно ли говориш?
— Не.
Йоханес се изсмя, все едно си спомни нещо.
— Онзи ден ми дойде на ума… когато лежахме в онази пещера, помниш ли? И се правехме на мъртви?
В гърлото ѝ се беше запряла буца и тя изрече с усилие:
— Извинявай, малко съм заета.
— Окей. Но слушай. Защо не дойдеш някой ден? Толкова отдавна не сме си приказвали като хората. Ей! Може да поиграем „Текен“! Получих…
— Чао, Йоханес. Чао.
Тя му затвори. След това притисна ръце в корема си и се наведе напред, колкото можеше по-надолу, и стоя така докато главата я заболя и забуча. Тя се надигна и чувство се изля от нея. Главата се изпразни, докато кръвта се спускаше обратно в тялото и безпокойството ѝ се уталожи.
Тя накъса един лист на миниатюрни парченца и ги сдъвка. После изплю влажната топка хартия в кошчето за боклук. Беше благодарна, че е сама. Защитата ѝ в момента беше уязвима и ако някой желаеше да я нарани, това беше сгоден случай.
Беше единайсет и петнайсет и наддаването бе приключило. Тя влезе в пощата си и откри съобщение от Традера, че е спечелила. Не е имало други оферти и кожата щеше да бъде нейна за шестстотин крони.
Знаеше точно какво да прави с нея, както и кое място да предложи за неделната среща.
— Той писа. Макс Хансен.
— Какво писа?
— Че знае. За Ленарт и Лайла. И стаята. Когато бях малка. Как те станаха мъртви.
— И какво смята да прави?
— Диск. С нашите песни.
— Искам да кажа какво смята да прави, след като е научил за това. За теб.
— Нищо.
— Какво? Написал ти е, че не смята да прави нищичко?
— Ако аз не направя нищо. И той няма. Така пишеше.
Те седяха най-отзад в автобус 47 от Серйелс Тори. По-напред в автобуса се бяха настанили няколко семейства с деца, но местата около тях бяха празни. Беше средата на април и потоците от туристи към Юргорден още не бяха започнали. Тереса се наведе и подпря лакти на натъпканата раница в скута си; помъчи се да размишлява.
Едва ли беше в интерес на Макс Хансен да разкрие какво знае за Терез — това беше празна заплаха.
Или не?
Убийцата, израснала в мазето. Точно такива истории обичат хората. Тереса никога не бе мислила за разказа на Терез от този ъгъл, но сега си го представяше. Заглавията. Ден след ден. Интригуваща история и безплатна реклама за албума. Можеше ли Макс Хансен да е толкова зъл? Можеше ли?
Докато автобусът минаваше по Юргордсбрун, Тереса се надигна и дълбоко си пое дъх, потропа няколко пъти с ботуши по пода. Беше безсмислено да се чуди. Сега трябваше да се концентрира върху настоящето.
Дванайсет момичета бяха обещали да дойдат. Най-малкото беше на четиринайсет години, най-голямото — на деветнайсет. Терез ѝ бе разказала накратко за всяко от тях, но Тереса не можеше да различи едносричните описания и да ги свърже с имена. Миранда и Беата, и Сесилия, и два броя Ана, и тъй нататък.
Спомни си Миранда от онзи ден в апартамента, а Роня бе името на момиче, което според Терез три пъти пробвало да се самоубие, веднъж като глътнало стъкло. Това се беше забило в ума на Тереса, понеже беше толкова крайно. Роня. Родителите ѝ сигурно са очаквали нещо доста по-различно, когато са избирали името.
При „Скансен“ слязоха от автобуса. Тереса метна раницата на гръб и тръгна към входа на Солиден. Терез не я последва. Беше се спряла на главния вход и гледаше нагоре към табелата. Тереса се обърна и тя я попита:
— Това ли е „Скансен“?
— Да.
— Какво е?
— Зоологическа градина. И малко стари къщи, такива неща. Защо питаш?
Терез сбърчи вежди.
— Ще пея тук.
— Какво? Тоест… кога? Как?
— Не разбирам. На животните ли ще пея?
Тереса погледна големите тържествени букви над главния вход. С К А Н С Е Н. Тя знаеше, че там организират концерти, както и разбира се…
— Я почакай! — възкликна тя. — Кога ще пееш тук?
— През лятото. Макс Хансен писа. „Алсонг“. В „Скансен“. Добра реклама.
— Ти ще участваш на „Алсонг“ в „Скансен“?!
— Ще трябва. Иначе той ще каже за Ленарт и Лайла.
Тонът на Терез се поизмени и Тереса предположи, че просто предава нещо, написано от Макс Хансен, преди да продължи:
— Тогава Джери ще влезе в пандиза. Мен ще ме затворят в лудница с другите откачалки. Защо ще пея на животните?