Тереса извърна глава към заграждението тъкмо навреме, за да види как вълкът се връща на скалата си, изпъва лапи и гледа групата момичета с наострени уши, все едно слуша разговора им. Тереса се обърна към другите и посочи:
— Онзи вълк — рече тя, — гледа ни. Чуди се кои сме. Кои сме ние?
Разговорът заглъхна и всички се вторачиха в сивата фигура, която лежеше спокойно и ги наблюдаваше. Тереса съдеше по размера, че е вълчица.
— Ние сме нещо, нали? — продължи Тереса. — Заедно сме нещо, макар още да знаем какво. Не усещате ли същото?
По време на разговора Терез бе седяла и тихичко си бе тананикала, но сега тананикането премина в думи и те се изляха от устата ѝ като песен. Погледът ѝ бе обърнат навътре, а ръцете ѝ се носеха пред нея, сякаш изпълняваше сложно заклинание. След миг всички бяха потънали в ритъма, а няколко от момичетата се залюшкаха в такт с мелодията.
— Всички, които се боят, ще престанат да се боят. Никой не е направил нищо лошо. Никой не бива да е самотен. Големите ни искат. Няма да ни получат. Не разбирам. Но сега сме силни. Не разбирам ние. Ние. Ние. Аз съм малка. Ние не сме малки. Ние сме червеното, което излиза. Ние сме това, което те искат. Никой няма да ни докосне.
Потокът от думи прекъсна и се възцари мъртвешка тишина; всички седяха и гледаха право напред с невиждащи очи. След това тишината бе прекъсната от тихо пляскане. Роня удари дланите си с три отсечени движения, аплодисменти.
Тереса придърпа вълчата кожа и извади ножиците от страничното джобче на раницата. Тя отряза една лента от кожата и я подаде на Лин, която прошепна „благодаря“ и погали меката козина в бузата си. Тереса продължи да реже и да разпределя, докато всеки получи по едно парче. Някои си го пъхнаха в джоба, но повечето взе да галят сивата гъста козина, все едно държаха в ръка живо тяло.
— Отсега нататък — обяви Тереса — ние сме глутницата. Който нарани една от нас, наранява всички.
Момичетата кимнаха и погалиха общата кожа. После откъм Роня се разнесе бурен смях. Тя се люшкаше напред-назад, докато виеше от смях и размахваше ивицата кожа. Тереса я погледна, заслуша се в звука и се сети за нещо от времето в Детска и младежка психиатрия, от другите пациенти. Състоянието на Роня беше като по учебник, диагноза. Тя страдаше от някаква форма на психично заболяване, чието име Тереса не си спомняше.
Роня приключи със смеха, целуна парчето вълча кожа няколко пъти и след това го върза на ръката си с помощта на зъбите. После се обърна към Тереса:
— Преди малко каза, че сме нещо, но още не знаем какво. Мога да ти кажа какво сме ме. Ние сме банда лузъри, които харесват песните ви. И сме опасни. Страшно опасни.
През следващите седмици групата търсеше посока. Освен песните на Терез и Тереса, нямаха никакви общи интереси или занимания, около които да се обединят. Единствено разполагаха с чувството за необходимост — имаха нужда да се срещат, да бъдат заедно, но иначе бяха стадо без определена цел.
Всички искаха да бъдат близо до Терез. Противоречащи си пориви да закрилят и да се грижат за това нежно момиче и да го почитат и да се страхуват от него като нещо, пратено от небесата. Жадуваха за всяка нейна дума, за гласа ѝ, когато пееше, за самото ѝ присъствие.
Жадуваха и една за друга. Това, което Тереса бе разпознала като мирис при първата им среща, постепенно щеше да стане очевидно за всички. Единствено в тази група се чувстваха в безопасност. Ежедневно обладаващият ги страх отстъпваше, когато седяха заедно.
Тереса бе започнала да гледа на тези неделни срещи като на истинския си живот — групата беше нейното семейство. Останалите дни от седмицата бяха просто плънка; копнееше за уикенда, за да бъда заедно със своите.
И все пак сякаш нещо липсваше. Според Роня повече приличали на терапевтична група, отколкото на глутница. Всички носеха ивиците вълча кожа, някои даже ги бяха зашили на якетата си, но накъде всъщност бе поела тази глутницата, какво щеше да прави?
На третата им сбирка Лин, която вече се осмеляваше да говори, разказа как си играела на мъртва. Спомена го между другото, но получи неочакван отзвук. Оказа се, че най-сетне си бяха намерили общ знаменател. Всички, всяка една от тях, бе играла тази игра.