Макс Хансен не би могъл да намери по-подходящ момент, даже да го беше планирал. Това беше тристепенна ракета. Първо спекулациите, после „Алсонг“ в „Скансен“ и накрая… бомбата. Някоя и друга седмица след „Алсонг“ той щеше да я пусне и ако това не вдигнеше и така добрите продажби до небесата, не можеше да си представи кое би могло.
Но в строежа на ракетата имаше един недостатък.
Изпълнението на Тесла на „Алсонг“ беше определено за двайсет и седми юни; същата вечер щяха да участват и „Арк“. Успехът изглеждаше сигурен и Макс Хансен ѝ беше пратил мейл с всички подробности. Всичко беше изпипано до съвършенство с изключение на един детайл — той не знаеше дали тя има намерение да се появи.
От националната телевизия бяха поискали пряк контакт, но Макс Хансен се бе позовал на голямата срамежливост на момичето и бе обяснил, че цялата комуникация минава през него самия; все пак можел да гарантира, че тя ще се яви и на репетицията, и на концерта, няма проблем.
Но всъщност — огромен проблем.
Несигурността го глождеше и Макс Хансен започна да обмисля отчаяни мерки.
Доколкото е възможно да станеш друг човек, различен от този, който си се родил, то Джери се прибра от САЩ друг човек. Приоритетите му се бяха променили, възгледите му за миналото се бяха променили и за първи път не бе изритан в нова посока, а бе направил крачката сам.
Случи се на третия ден от посещението му. Родителите на Парис живееха в малка къща в покрайнините на Маями и Джери, Парис и Малкълм бяха отишли на покупки в магазин на „Уол-Март“, пред който „Флюгфюрен“ в Нортелйе изглеждаше като сергия. Ако нямаше коли, на паркинга спокойно можеше да кацне самолет.
Беше необичайно топло и влажно за април. Парис му бе обяснила, че нищо не е в сравнение с лятото, но за Джери си беше като в тропиците. Докато си проправяха път през навалицата в прохладния търговския център, в главата на Джери започна да расте напрежение, а като излязоха на паркинга с препълнените си торби и жегата отново ги обгърна, на Джери му се зави свят.
Бяха паркирали колата на неколкостотин метра от входа и докато вървяха под палещото слънце през огромното пространство, краката на Джери поддадоха. Покупките тупнаха на асфалта и той падна на колене. Наведе глава и я скри в ръцете си, а потта се стичаше по гърба му. Срамуваше се, но нямаше сили да се изправи. Какъв провал — доказателство, че той е жалък тип.
Родителите на Парис го бяха приели добре и той почти бе успял да забрави предателството си към Терез — само чрез него бе могъл да замине. Съвестта го гризеше, задето я остави сама, но нямаше как. Беше длъжен да отиде с Парис. А сега, както бе коленичил на горещия асфалт, сякаш Бог го наказваше. Бе го ударил по тила с жезъла си, за да го свали на земята и да го накара да осъзнае що за лайно е.
Усети ръцете на Малкълм около раменете си, тежестта на детското тяло върху гърба си; момчето, прегърнало го изотзад, извика:
— Джери, Джери, какво ти е? Хайде, моля те, Джери.
Уплашеният нежен глас го поохлади и той вдигна поглед навреме, за да види как Парис се надвесва над него и го гали по бузата. Слънцето светеше точно зад главата ѝ и черната ѝ коса блестеше като ореол.
— Скъпи, какво стана? Какво ти е?
Джери надигна гръб. Все още стоеше на колене и присвиваше очи срещу светлината, докато гледаше Парис в очите. Думите сами излязоха от устата му:
— Парис, ще се омъжиш ли за мен? Will you marry me?
— Yes.
— Какво казва… what?
— Yes. Като станеш от пода, можем да отидем при свещеника, стига да искаш.
Джери се изправи малко по малко, но разбра, че думите на Парис за свещеника не бяха казани сериозно. Да, тя искаше да се оженят, но сватбата трябваше да бъде както си трябва. Ако му беше казала, че е съгласна да се венчаят единствено на връх Еверест, облечени в скафандри, Джери пак би започнал подготовката. Нормалната сватба беше лесна работа.
Веднага щом се прибраха в Швеция, се заеха с планирането; бе решено да се оженят в Маями в средата на юли, тъй като само Парис имаше роднини. Беше им приятно да го обсъждат, но за Джери това бяха подробности. Най-важното бе свършено на паркинга пред „Уол-Март“.
Джери се беше оказвал в нокаут няколко пъти в живота си; знаеше какво е да си на колене — и физически, и психически. Но никога досега никой не го бе прегръщал и не го бе подканял с искрена тревога: Хайде, моля те, Джери. Никой не го бе погалвал по бузата, не го бе наричал „скъпи“ и не го питал какво му е. Никого досега не го бе грижа дали ще се изправи или не.
Но върху врелия асфалт чудото се беше случило — как тогава това да не го промени? Бъдещето изглеждаше светло и сега, като си спомняше отвратителното си минало, все пак намираше някакъв смисъл в него: бе го довело тук.