Никоя от другите не си беше представяла, че някой в групата може да има книжка, но след като се разбра, сред тях се разпространи бодро чувство, дължащо се на усещането за свобода. Имаха къде да отидат, имаха и начин да стигнат дотам. Заедно разполагаха с ресурсите и възможностите, които поединично им липсваха.
Тереса седеше толкова близо до Терез, колкото можеше, без да я докосва, докато останалите планираха идващата седмица. Часовете, храната, спалните чували и така нататък. Терез изглеждаше съвсем невъзмутима след случката с момчетата и единственото подутата ѝ устна сочеше, че нещо е станало. Тя не се включи в обсъждането, докато не се повдигна въпросът за яденето. Приказваха за паста и йогурт, докато Терез не се намеси:
— Аз не ям такава храна.
Както обикновено, и най-простото изказване от страна на Терез прекъсваше всеки друг разговор. Всички се обърнаха към нея, някои с притеснено изражение, сякаш се срамуваха, че за няколко минути я бяха забравили.
Сесилия попита:
— А какво… какво ядеш тогава?
— Такава в буркани. Казва се „Семпер“. Или „Нестле“.
— Това не е ли… детска храна? Защо я ядеш?
— Аз съм малка.
— Ще намерим — обади се Тереса. — Няма страшно.
За кратко се възцари тишина, докато групата попиваше новата информация. След това Лин се огледа и заяви с необичайно твърд глас:
— Значи всички ще ядем това.
Някои се засмяха, облекчени от това елегантно решение, и планирането пое в друга посока. Какви видове, колко големи буркани, колко да бъдат и кой ще се заеме с това?
Когато се разделиха, всичко беше изяснено. Следващия петък следобед щяха да хванат метрото, Руслагсбанан и автобус 621 до Грандалсвеген в Окершберя. Оттам Ана Л. щеше на няколко групи да ги закара до вилата край Трастшьон. Щяха да носят спални чували и преносими дюшеци, два дни щяха да ядат детска храна и щяха да станат в истинска глутница.
Другите момичета махаха, докато се отдалечаваха към спирката, а Терез и Тереса още лежаха на одеялата. Тереса се повъртя малко, намери парченцето плът, отхапано от веждата на момчето, и го зарови с пета в пръстта. После пак седна.
— Добре ли ще се получи? — попита тя. — Другата седмица?
— Да — отговори Терез. — Добре ще е. Ще спрат да се страхуват. Както ти.
Тереса дълго чака Терез да извърне глава към ограждението на вълците и да не я вижда. И тогава бързо допълзя до нея и я целуна по бузата.
— Извинявай — побърза да каже. — И благодаря.
Всички хора всъщност се наричат по друг начин.
Във вторник, вечерта преди края на учебната година, Тереса стоеше пред огледалото в банята и се опитваше да намери другото си име. Беше отраснала като Тереса, беше чувала хората да се обръщат така към нея хиляди пъти. Но дали наистина се казваше така?
Беше го мислела и преди, но и хрумна отново преди няколко часа, когато ѝ се обади Йоханес. Пак беше повторил, че тя се държи особено, той усещал, че нещо не е наред и не можело ли да се видят? Беше използвал името Тереса отново и отново, докато Тереса се бе почувствала чужда на човека, на когото говореше той. Това вече не беше тя. И все пак тя затвори слушалката с мрачното усещане, че той има право. Тя действително бе загубила себе си, беше се изгубила. Или по-точно: онази Тереса, с която той бе свикнал, се беше изгубила. Но дали тя вече изобщо беше Тереса? Това ли беше името ѝ?
Така размишляваше, докато стоеше пред огледалото и изучаваше лицето си в търсене на нишка. Стори ѝ се, че погледът ѝ се е втвърдил, буквално. Все едно повърхността на очите ѝ вече не е мека и влажна, а е направена от стъкло, твърда и непроницаема.
— Ти си особена — каза си тя. — Ти си твърда. Ти си особена. И твърда.
Думите ѝ харесваха. Тя искаше да бъде тези думи, искаше те да ѝ пасват както ботушите, да прилепнат плътно около нея и да бъдат нейни.
— Моите думи. Особена. Твърда. Думи. Твърда. Особена.
Думи. Ord23. Urd. Urd!
Тялото ѝ казваше „да“, макар съзнанието да не можеше да си спомни. Къде беше чувала думата? Име ли беше? Изтича до компютъра и отвори Уикипедия.
Урд. Изначалната, навярно единствената богиня на съдбата в скандинавската митология. Една от трите норни. Заедно със сестрите си преде и реже нишките на живота; името ѝ идва от исландската дума за зла съдба.
Всички хора всъщност се наричат по друг начин. Аз се наричам Урд.
Тя нямаше намерение да го казва на други хора, нито да ги кара да ѝ викат така. Но тя щеше да знае. Както ботушите стояха на краката ѝ и осигуряваха сигурни крачки по земята, така и името щеше да я укрепи отвътре и да погълне съмнението ѝ.