Ленарт дойде от студиото и Лайла се опита да повдигне въпроса. Естествено, не смееше да признае, че се е обаждала на „Грижа за детето“, и затова се позоваваше единствено на собствените си мъждиви наблюдения. Резултатът беше нулев. Ленарт можеше да се съгласи, че момиченцето е необичайно пасивно, но трябваше ли да се оплакват?
— Да не искаш да е като Джери? Да тичаме по пет-шест пъти на нощ заради рева му?
Не Ленарт бе тичал по пет-шест пъти на нощ, но Лайла си замълча. Вместо това промърмори:
— Просто ми се иска да я прегледат.
Видя как Ленарт стисна челюст. Усети, че е наближила границата. Ленарт здраво скръсти ръце, сякаш за да се удържи да не ги използва, и изръмжа:
— Лайла. За последен път ти казвам. Ако и един човек научи за нея, ще дойдат и ще ни я вземат. Престани да мислиш за това, няма никакъв смисъл. Освен това… дори и да си права и нещо да не ѝ е в ред, какво очакваш да направят? Да ѝ дават лекарства? Да я затворят в дом? Какво всъщност искаш?
Последният въпрос беше риторичен и с него в действителност искаше да каже: прекалено си тъпа да се месиш. Ленарт свиваше и отпускаше юмруци и Лайла не продума повече.
Освен това Ленарт имаше право. Какво всъщност искаше? Момиченцето да получава грижи? Лекарства? Не. Като се замисли, искаше единствено някой компетентен да го погледне и да ги увери, че всичко е наред. Или че не е наред, но проблемът се нарича така и така и няма какво да се направи. Просто да знаят.
Две седмици по-късно Ленарт отиде до града, за да присъства на финалното миксиране на албума. Снегът се беше стопил, но температурите пак бяха паднали под нулата и градината бе покрита с лед. Краката на Лайла нямаше да оставят следи.
А момиченцето имаше нужда да излезе на открито.
Кратките мигове, докато Лайла го обличаше за разходка, се превръщаха в церемония. Като му навличаше пуловера, панталоните, гащеризона и шапката, тя изпитваше близост към детето — за разлика от обикновено. Докато развиваше миниатюрните чорапки и ги слагаше на също толкова миниатюрните крачета, през ума ѝ дори минаваше мисълта: Обичам те, Мъничка.
Не че иначе беше равнодушна към детето, но дори когато даваше израз на чувствата си, никога не получаваше отговор. Детето докосна лицето ѝ с пръсти, но го направи както правеше и всичко останало: методично, почти научно. Все едно се мъчеше да установи как работи това нещо.
Навярно по тази причина обличането създаваше чувство за взаимност. Когато Лайла пъхваше тънките крайници в гащеризона и нахлузваше ръкавиците, се отнасяше с момиченцето като с вещ. Предмет, който трябва да се докосва внимателно, за да не се повреди.
Тя отнесе момиченцето до вратата и го пусна на площадката. Ледът хрущеше под краката им, докато Лайла държеше ръцете му над главичката и му помагаше да изкатери стълбите.
Градината беше покрита от лед и замръзнали буци сняг. Лайла насочи момиченцето към беседката с оголените люляци.
— Виждаш ли, Мъничка? Това е лед.
Така и не бяха дали име на момиченцето. Бяха обсъдили въпроса, но като се има предвид, че нямаше да гокръщават и никой не им искаше име, не стигнаха до решение. Лайла беше чула и Ленарт да го нарича „Мъничка“, когато понякога се обръщаше към него, и се бяха спрели на това.
Известно време поседяха на пейката в беседката. Лайла подаваше на бебето да разглежда клечки и сухи листа. После пообиколиха малко. Несигурните крака на момиченцето се затрудняваха по леда, а от студа коляното на Лайла се беше сковало, затова едва се влачеха.
Оставаха им двадесетина метра до къщата, когато Лайла чу рева на мотоциклет. Беше го чувала достатъчно пъти, за да го разпознае. Мотоциклетът на Джери.
Лайла вдигна момиченцето на ръце и се залолюява към входа на мазето. На десетия метър коляното я прободе. Подхлъзна се на леда и политна стремително напред. Докато падаше, съумя да се извърти и се строполи на рамо вместо върху бебето. Главата ѝ се чукна в леда и всичко стана тъмночервено пред очите ѝ, а момиченцето се изплъзна от обятията ѝ.
През червения воал долови как моторът приближава и после спира. Стъпенката изщрака и след малко чу приближаващи стъпки. Сред червенината взе да се разраства светло петно и продължи да расте, докато накрая отново можеше да различи снега и леда, и синята шапка на детето. Ботушите на Джери навлязоха в зрителното ѝ поле и спряха.
— Майко, какво правиш, по дяволите? Кой е това?
Ленарт караше към вкъщи. Колкото и да е необичайно, не беше сърдит. Обикновено след студийна сесия в Стокхолм беше повече или по-малко бесен. Но този път беше станало неговото.