Писъкът прекъсна рязко и последвалата тишина се оказа почти толкова неприятна. Момичетата свалиха ръце от главите си и видяха как Терез седи край масата и ги гледа, а сълзите тихо се спускат по страните ѝ. Никой не смееше да я приближи, за да я утеши.
Терез бавно се надигна от масата, издърпа чекмеджето с инструменти и извади едно шило. Застана пред тях и го удари с такава сила в дясната си ръка, че то остана забито. Извади го и кръвта шурна. Прехвърли шилото в дясната си длан и го стисна — вече беше потънала в кръв. Заби шилото в лявата си ръка, показа им го и пак го издърпа. Направи всичко това, без изражението ѝ изобщо да се промени. Само сълзите все така капеха.
Може би гласните струни на Терез бяха пострадали от пронизителния писък. Когато заговори, гласът ѝ звучеше невъзможно дълбок за толкова крехко тяло.
— Не разбирате — каза тя. — Не може да се почувства.
Пусна шилото и излезе.
Момичетата останаха на пода. Някое изправи един паднал буркан, друго изпусна лъжица, а разплаканите заради Терез бавно избърсаха очи. Тереса усещаше мириса им — мирис на срам. Всички се срамуваха, без да знаят защо, къде са сгрешили.
Тереса остави буркана си ябълково пюре на пода и стана.
— Отивам да ѝ помогна.
Някой от групата прошепна:
— А как?
— Ще направим едно нещо.
Тя излезе на двора. Терез вече идваше откъм градинската барака, понесла лопата. Разминаха се, без да си продумат; Тереса намери в бараката друга лопата и я отнесе пред къщата — там, където се спускаше склонът към езерото.
Слънцето клонеше към залез, но все още проблясваше току под хоризонта, а небето беше светло виолетово, когато те забиха лопатите в пръстта и започнаха да копаят. Ръцете и дланите на Терез бяха покрити със засъхнала кръв, чуваше се лепкав звук при всяко стисване и пускане на лопатата, а при напрягането на мускулите от малките, но дълбоки рани отново протичаше кръв. И да я болеше, с нищо не го показваше.
Бащата на Беата бе изравнил мястото старателно и затова лесно изкопаха първия слой торф и пръст, докато се оформи дълбок трийсет сантиметра четириъгълник, два метра на един. След това удариха скала. Точно тогава дойдоха и другите момичета. Ерика намери още една лопата в гаража, а Каролине и Малин — две малки градински лопатки. Всички помагаха, без да задават въпроси. Стигнаха още по-големи скални отломки и Беата донесе лост, с помощта на който двете с Малин ги измъкнаха. Ямата растеше бързо.
Терез работеше, впила поглед в земята. Устните ѝ помръдваха все едно си говореше сама, без глас. Стигнаха дълбочина метър и половина и Тереса отпусна ръце върху дръжката на лопатата.
— Толкова?
Терез кимна, хвърли лопатата на земята и се изкатери навън. На Тереса се наложи да забие лопатата дълбоко в земята и да използва дръжката ѝ за стъпало, за да успее да се измъкне.
Всички се събраха около ямата и никой не можеше да отрече какво са изкопали заедно. Гроб. Стояха плътно една до друга и гледаха надолу, все едно участваха в погребение. Липсваше единствено най-важното.
Роня изкриви устни:
— Кого ще погребваме?
Беше се смрачило и тъй като Софи единствена имаше фенерче, Тереса се обърна към нея:
— Донеси ковчега. От землянката.
Сесилия отиде заедно със Софи, а между другите бяха разпределени останалите задачи — да намерят чук, пирони и въже.
Сандъкът, съдържал някога взривни вещества, беше с размерите на малък ковчег, а на късите страни имаше клуп за въже, за да може да се вдигне. Тереса отвори капака и изтърси навън няколко сбръчкани картофа и малко пръст. Почука с юмрук по стените и установи, че грубите дъски са добре запазени. Щяха да издържат. Донесоха чука, пироните и въжето.
Тереса огледа групата. Някои пристъпваха на място и съсредоточените им лица светеха бледо в здрача.
— Кой иска да е пръв?
Някои изглежда го бяха помислили за игра, други бяха очаквали нещо друго, а трети вероятно много добре бяха разбрали за какво става дума, но след думите на Тереса бледите лица се извърнаха към нея, очите се разшириха в ужас, а неколцина заклатиха глави.
— А, не…
— Да — възрази Тереса. — Това ще правим сега.
— Защо?
— Защото така трябва.
Едно-две момичета приближиха ковчега, представиха си се затворени в тясното пространство между неумолимите дъски. Някои стиснаха в ръка парченцето си вълча кожа, засмукаха го несъзнателно, събираха смелост. Мина дълго време, без някой да се престраши. След това Лин пристъпи напред.