— Аз искам.
Цялата група въздъхна облекчено и Тереса сложи ръка върху ковчега. Лин седна вътре и прегърна краката си.
— Как ще го направите?
— Ще заковем капака — отговори Тереса. — Ще те спуснем в гроба. Ще го заровим. А ти ще си вътре.
— Колко време?
До този момент Терез не бе промълвила и дума. Сега обаче отиде при Лин и със същия чужд мрачен глас изрече:
— Докато станеш мъртва.
Лин притисна колене по-силно към гърдите си.
— Ама не знам дали ми се умира. Точно сега.
— Докато станеш мъртва, но можеш да викаш — поясни Терез. — И тогава ще извикаш.
— Ами ако не ме чуете?
— Аз ще те чуя.
Лин беше толкова дребничка, че имаше по десет свободни сантиметра от всяка страна и двайсет над главата, след като легна по гръб в ковчега, кръстоса ръце на гърдите си и затвори очи. Другите стояха като парализирани и Тереса затвори капака и заби по един пирон във всеки ъгъл. След това отряза две петметрови парчета въже и ги подхвърли на Каролине и Миранда.
— Прекарайте ги през клуповете. Спуснете я долу.
Свършиха каквото им беше казано, но след като вързаха въжето, направиха още по един клуп и отнесоха ковчега до ямата, Ана Л. зачупи ръце и се заоглежда тревожно:
— Това дали е хубаво? Може ли да правим така? Май не е хубаво?
— Хубаво е — отвърна Терез. — Много хубаво.
Ана Л. кимна и млъкна, но ръцете ѝ продължиха да се въртят една около друга като две измъчени животинчета, докато Каролине и Миранда спускаха ковчега в гроба. Стигнаха дъното и останаха неподвижни с въжетата в ръце. Тереса им посочи да ги оставят до ръба.
Терез грабна една лопата и започна да заравя ямата. Пръстта падаше върху капака на ковчега с глухо тупване. След осем лопати ковчегът вече не се виждаше и Ана Л. предложи:
— Стига толкова. Нали стига?
— Вземи си колата — тросна се Терез, — и си върви.
След което продължи да заравя. Ана Л. не помръдна и Тереса вдигна другата лопата, за да помага. Веднага след това Софи се залови с третата. За няколко минути гробът се запълни наполовина.
Терез подаде лопатата на Малин:
— Всички ще копаят. Всички ще участват.
Миранда коленичи и взе едната градинска лопатка, Сесилия — другата. Онези, които нямаха инструменти, действаха с ръце; някои плачеха.
Ковчегът не беше достатъчно голям да запълни пространството, заемано от скалите и торфа. Пръстта свърши, а до ръба имаше още трийсет-четирийсет сантиметра. Терез отиде до късата страна на гроба и клекна, взирайки се в черния четириъгълник.
— Лин стана мъртва — проговори тя. — Лин беше малко момиче. Мило малко момиче. А сега е мъртва.
Риданията се засилиха и някои скриха лице в ръцете си. Небето беше станало тъмновиолетово, а между бреговете на езерото плуваше самотен кървавочервен облак. Бавно, бавно, сякаш искаше времето да се влачи още повече. Кресна гмурец и всички трепнаха. Ако смъртта имаше глас, щеше да е точно такъв. Ако смъртта имаше форма, щеше да е като черния четириъгълник, зейнал в земята. Гробът на Лин.
Всички бяха така вцепенени, че не смееха да си извадят телефона да проверят колко време е минало. Може би пет минути, може би петнайсет. Терез наклони глава, сякаш заслушана в гроба и после каза:
— Сега.
Тереса не беше сигурна, но ѝ се стори, че и тя го чува. По-скоро цвърчене, отколкото вик; невъзможно беше да се определи откъде идва и не звучеше човешко. Но беше факт и при знака от Терез всички се бяха хвърлили към лопатите и инструментите и се бяха скупчили около гроба, за да го изкопаят колкото могат по-бързо.
Остава още двайсетина сантиметра и Роня хвана едното въже, а Ана Л. — другото и задърпаха. Ковчегът излезе от гроба заедно със слой пръст, който се плъзна от капака, след като почти го преобърнаха през ръба.
— Лин? — изпищя Ана Л. и удари с ръка по капака.
Не последва отговор и Тереса я избута настрана, за да извади пироните с помощта на чука, докато Ана не спираше да бърбори:
— Лин, малка Лин, малка, малка Лин?
Вдигнаха капака. Лин лежеше както я бяха оставили, освен ръцете, скръстени на гърдите — сега бяха стиснати в юмруци. На лицето ѝ бе изписан възвишен мир. Всички стояха също толкова неподвижно, както и Лин, и бяха също толкова тихи, с изключение на Ана Л., която стенеше:
— Убихме я, какво направихме, убихме я, малка Лин…
Терез отиде до ковчега и погали косата на Лин, милва бузата ѝ и прошепна в ухото ѝ:
— Ще престанеш да бъдеш мъртва. Ще живееш.
Някой изписка, когато очите на Лин се отвориха. Един дълъг миг, в който времето бе спряло, двете с Терез се гледаха в очите, след което Терез я хвана за ръка и я издърпа до седнало положение. Лин огледа останалите с ококорени очи. После стана и бавно размаха ръце.