Крясъкът на гмуреца се повтори и Лин обърна глава по посока на звука. Бавно вдигна поглед към небето и се взря в първата изгряла звезда, като си пое дъх толкова дълбоко, сякаш никога нямаше да спре.
Някой попита:
— Как… как се чувстваш?
Лин се обърна към останалите. Отвори и затвори ръце няколко пъти, изучаваше дланите си. Лицето ѝ беше все така мирно, както докато лежеше мъртва.
— Празно е — продума тя. — Съвсем празно.
— Страшно ли е? — прошепна Тереса.
Лин сключи вежди, сякаш не разбра въпроса. След това повтори:
— Празно е. Няма нищо.
Тя отиде при Терез и я прегърна. Терез ѝ позволи, но не отвърна на прегръдката и всички чуха Лин да шепти:
— Благодаря ти. Благодаря ти.
Слънцето се беше изкачило над върховете на дърветата от другата страна на езерото, докато дойде редът на Тереса. Беше чакала до последно, понеже искаше да види другите, преди самата тя да се преобрази.
Около половината бяха реагирали и се бяха държали като Лин, след като умряха и бяха върнати към живота. Повечето сега седяха, зареяли поглед над Трастшьон, или се движеха бавно и замечтано, подобно на сутрешната мъгла, която се плъзгаше над водата. Всички бяха изтощени. Никоя не искаше да спи.
Всеки външен наблюдател, приятел или роднина, или родител — особено родител — вероятно би се ужасил, би се запитал що за страхотия се е случила. Защото наистина се беше случило нещо страшно. Всяка една от тях бе преживяла нещо ужасяващо.
Дали обаче беше зло?
Отговорът отново зависи от това кой пита. Тереса не можеше да си представи и един човек, институция или власти, които биха дали благословията си за това, с което се занимаваха през последните пет часа.
С изключение на Терез.
Терез твърдеше, че е добро, а те следваха именно звездата на Терез. Значи беше добро.
Не всички бяха се справили. И Малин, и Каролине се разпищяха още при спускането на ковчега и продължиха да пищят, докато ги заравяха. Затова веднага щом запълниха ямата, я изкопаха отново. И двете бяха в истерия и напълно неконтактни, като излязоха; стовариха се на земята и заплакаха.
Едрото тяло на Сесилия изгълта кислорода твърде бързо и тя беше почти в безсъзнание, след като четири момичета с върховни усилия извадиха ковчега. След като дойде на себе си, беше безутешна. Искало ѝ се да остане много по-дълго; считаше това за поредния си провал.
Ана Л. остана долу не по-кратко от останалите, но когато вдигнаха ковчега и Тереса се надвеси над нея, тя я избута и каза, че иска да излезе да се поразходи. Нямаше я близо час, а като се върна, бе набрала букет цветя; слезе до пристана и ги хвърли в езерото едно по едно.
Роня така и не извика. След около двайсет минути вече миналите започнаха тихо да обсъждат за колко време ще ѝ стигне въздухът, след което, без да бързат много, изровиха ковчега, все така без никакъв сигнал от страна на Роня. След вдигането на капака тя реагира горе-долу като Лин, само дето отне доста повече време да я събудят. Дотогава всички освен Миранда и Тереса бяха минали, затова привидната смърт на Роня не доведе до паника.
Роня обясни поведението си с това, че напълно забравила да извика, изобщо не ѝ хрумнало. Още щом ковчегът докоснал дъното, приела себе си за мъртва и нямало какво да се направи срещу това. Другите кимаха разбиращо, макар за разлика от нея да бяха успели да запазят искрица инстинкт за самосъхранение.
Тереса се изпъна на дъсченото дъно. Бяха измили ковчега, след като Каролине повърна, но миризмата на кисело още се усещаше около носа на Тереса. Тя сключи ръце на гърдите си и направи усилие да изключи всичките си сетива, докато Лин и Мелинда затваряха капака. И все пак ударите с чука бумтяха като гръмотевици през черепа и ехтяха в тясното затворено пространство.
Тя отвори очи и лъч светлина проникна през пролука над краката ѝ. След това усети как вдигат ковчега. И го спускат. След необяснимо дълго време чукването под гърба ѝ подсказа, че е стигнала дъното на ямата. Чу се първото поръсване с пръстта и тя затвори очи и задиша бавно и повърхностно.
Чуваше как лопатите загребват пръст от купчината и веднага след това още няколко тупвания. Лопати, туп, туп. Лопати, туп, туп. Имаше ритъм и тя взе да брои ударите. Стигна до трийсет, но забеляза, че вече не чува лопатите, а тупванията стават все по-слаби. Успя да изброи още трийсет удара, а после се възцари тишина. Пълна тишина. Не знаеше колко пръст остава, докато се запълни ямата, но в гърдите си усещаше тежестта на вече натрупаната.
Между гръдния ѝ кош и капака имаше не повече от двайсет сантиметра. И да искаше, нямаше начин да се измъкне. Пробваше ли да избие пироните, тежестта на земната маса щеше да я притисне. Беше изоставена. Забравена. Дишаше бавно и повърхностно.