— Вкъщи.
Тя плъзна поглед по тялото му отгоре до долу по начин, от който слабините му завибрираха.
— Искаш ли да дойдеш с мен?
Нейният „Форд Фиеста“, паркиран зад Драматен24, се оказа може би една от най-окаяните коли, които той бе виждал някога, и определено най-жалката, в която се беше качвал. Алис завъртя ключа и се разнесе звук като от старт на Формула 1 и Макс Хансен долови лек мирис на бензинови изпарения, като че ли някъде имаше пробив.
Алис пое по „Бирйер Ярлсгатан“ към „Руслагстул“ а след като подминаха „Стуреплан“, Макс Хансен се наведе и се престори, че си връзва обувките. Слабостта му към млади момичета не беше тайна, но младо момиче в раздрънкана кола беше вече прекалено — не искаше никой да го вижда. Едва когато свиха по „Руслагсвеген“ той се отпусна и се облегна назад, доколкото можеше на твърдата седалка.
Погледна крадешком Алис, която не отместваше поглед от пътя. Хубав профил. Ясно очертани брадичка и челюст, но благодарение на формата на носа избягваше евентуално ръбати контури. Привличаше го, нямаше съмнение по въпроса.
Но имаше и една пречка. Само две вечери по-рано беше поканил една стара позната вкъщи да пийнат. Така и не стигнаха по-далеч от питиетата. Още докато седяха един до друг на дивана, на Макс му стана ясно, че нищо няма да се получи — тялото му с нищичко не реагираше на тясната ѝ блузка и къса пола. Той се принуди да се престори, че изобщо не е имал други намерения — само няколко питиета в приятелска обстановка.
Онази жена обаче беше почти двойно по-възрастна от Алис. Сега се надяваше на по-голям късмет, нали беше на домашен терен, така да се каже.
За да опипа почвата — и своята, и нейната, — той сложи ръка на бедрото ѝ и лекичко стисна. Тя му позволи. Дотук добре. Ами той самият? Двигателят бучеше и колата така вибрираше, че беше едва ли не трудно да усети. Той потърси онова гъделичкане в слабините, което бе почувствал при първия ѝ поглед, стисна бедрото ѝ малко по-силно и потърси пак.
Нямаше го. Нищичко не усещаше.
Колата дрънчеше покрай осветения „Мьорбю Сентрум“ а куражът на Макс Хансен намаляваше все повече. Цялото това шумно, миризливо и неудобно пътуване беше безсмислено и щеше да завърши с неловък момент и самотно прибиране с такси.
Изведнъж го заболя ръката — Алис го беше ощипала; той бързо пусна бедрото ѝ. Тя се протегна и го ощипа още веднъж, по-силно. Макс Хансен се изсмя и попита, като почти крещеше, за да надвика двигателя:
— Падаш ли си по такива игрички?
— И то много — отвърна Алис. — Така е най-хубаво.
Макс Хансен се поизправи на седалката. Може би вечерта нямаше да завърши толкова зле, въпреки всичко.
Той очакваше Алис да има малко жилище в някое сателитно градче от рода на Тебю, но след като отминаха и тази отбивка, се престраши да попита къде отиват.
— В Страната на чудесата — отвърна тя и той трябваше да се задоволи с това.
С младите момичета често беше така. Искаха да изглеждат леко мистериозни; той нямаше нищо против, тъкмо обратното. Особено пък ако си играеха ролята толкова вещо, колкото Алис. Това придаваше на цялото преживяване приключенски привкус, чувство за неизвестност.
Накрая свиха при Окершберя и минаха през дълъг вилен район; Макс взе да се тревожи да не излезе някоя от онези истории. Че тя живее с родителите си и той ще е принуден да седи с тях и да си общува. В такъв случай щеше да се обърне още на прага.
Но те отминаха и вилната зона и продължиха по тесен път през гората. Всеки път, щом Макс Хансен си помисляше, че са пристигнали, следваше нов завой; слабите фарове на колата едва щяха да осветяват тунела под дърветата, ако в небето нямаше светлинка.
Този път действително се намираше в неизвестното. От няколко минути не беше виждал къща и взе малко да се притеснява, когато Алис най-сетне сви в една къса алея и изгаси двигателя.
— Пристигнахме! — извика тя и плесна с ръце.
Докато Макс Хансен слизаше от колата, ушите му още бучаха като след концерт и леко му се повдигаше от бензиновите изпарения. Тъкмо си мислеше: мамка му дано си струва, когато долови движение и чу шумолене зад гърба си. В същия момент някой покри главата му с найлонова торба и го ритна в коляното. Той падна безпомощно и толкова силно си удари главата в камък, че му излязоха свитки; понесоха го безброй ръце.
Докато Роня беше в Стокхолм, останалите подготвиха гаража. Покриха пода с найлон, а в средата долепиха двете дърводелски маси една до друга. Голям късмет извадиха, че бащата на Беата толкова си падаше по дърводелството и разполагаше с какви ли не инструменти, грижливо окачени на специална стойка на стената.