Тереса избираше между шила, длета и ножове; от клещите и трионите се отказа. Но не ставаше дума за мъчения. Поне не главно. От два листа А4 изряза тринайсет листчета и написа по едно име на всяко.
Към десет часа онези, които трябваше да доведат Макс Хансен, отидоха да се скрият зад дърварника. Докато познатото дрънчене на автомобила се разнесе в далечината, стана единайсет без петнайсет. Останалите в гаража се ослушваха в мрака, чуха как двигателят угасва, отвори се врата и после нищо повече. Бяха очаквали борба и викове, може би опит за бягство и се бяха подготвили за всичко. А се разнесе единствено леко шумолене и после тишина.
През деня бяха обсъдили цялата процедура. След като поспаха няколко часа, притиснати една до друга в спалните си чували на кухненския под, хапнаха детска храна и после Тереса им разказа случката в магазина. Какво бе сторила и как се бе почувствала след това.
Реши да не обмисля дали е рисковано да им разправи. Просто щеше да им го каже и край. Цялата история, от момента, в който с Терез застанаха при рампата за разтоварване, до купуването на червените ботуши на другия ден, а също и как ѝ бяха влезли в употреба в училище.
А след това изложи предложението си — което вече не беше и предложение, а по-скоро констатация — какво трябва да направят сега. Терез я подкрепи и затова така и не се стигна до обсъждане дали трябва да го направят; единственият въпрос беше как.
Идеите се разискваха с тих глас и се отхвърляха или приемаха по същия простичък начин, по който бяха планирали и този уикенд. Роня още в началото се предложи за стръв, а оттам нататък останалите неща бяха просто подробности. Бараката, найлона, инструментите. Дори и след като разпределиха конкретните роли, никой не реагира с отвращение или дистанциране. Просто трябваше да го свършат и толкова.
Тереса стоеше в гаража, ослушваше се за шумове откъм двора и се питаше дали е минало гладко. Дали Роня изобщо е успяла да намери Макс Хансен? Тереса беше взела със себе си няколко вестникарски статии, за да може Роня да го види как изглежда; в тях той обясняваше колко обичал да ходи в кафе „Опера“. Това обаче не гарантираше, че ще бъде там точно тази вечер.
Тереса вече започнала да обмисля други алтернативи, когато се чу тичане и Софи отвори вратата на гаража. Зад нея идваха Роня, Каролине, Ана С. и Мелинда, понесли безжизнено тяло, увито в черен найлон. Положиха го върху дърводелските маси. Тереса светна крушката на тавана и се зае за работа.
Беше очаквала по-голяма съпротива от страна на Макс Хансен, но мъжът единствено движеше безсилно крака и беше достатъчно Роня само да натисне раменете му, за да го държи мирен. Тереса измъкна ръцете му от найлона и ги стисна в менгеметата на масите. Едва когато завъртя последния оборот около дясната му ръка, изпод найлона се разнесе приглушен писък. През това време Сесилия беше хванала краката му и с помощта на Лин ги беше извила надолу от ръба на масата и ги беше вързала с тънко въже за основата.
Всички отстъпиха крачка назад, застанаха в кръг около масата и загледаха плячката си. Макс Хансен постепенно идваше в съзнание. Тялото му потреперваше, доколкото можеше, както беше пристегнато. Найлоновият чувал прошумоля, когато той отметна глава и се задърпа; крещеше, поемаше си въздух и крещеше отново.
— Пуснете ме, какво е това, кои сте вие, какво правите?
Тереса взе едно макетно ножче и разряза чувала над лицето му. Кожата му беше аленочервена от напъване и крясъци. Очите му се ококориха още повече при вида на Тереса.
— Здравей — поздрави тя, след което пое от Терез голяма ролка тиксо и му залепи устата.
Струваше ѝ се жалко, че няма да може да го чуе как пищи, но не си струваше риска. Три от другите помогнаха да му срежат дрехите. После пак отстъпиха крачка назад.
Всичко беше минало по план, че и по-добре. Макс Хансен сам си беше ударил главата и това вероятно бе спестило по някоя синина или спукана устна на тези, които трябваше да го заловят. И сега той лежеше точно където го искаха. Готов за употреба.
Голото му тяло действаше все така отблъскващо на Тереса, както и когато го гледаше на видеозаписа. Отпуснато и грубо парче бледо месо. Както лежеше сега, беше трудно да си представят каква сериозна заплаха бе представлявал за тях през един период. Не можа да не се усмихне. И после да се захили.
Все още се смееше, докато взимаше листчетата с имената и телбода. Макс Хансен трепереше и скимтеше като… да, като прасе на заколение, докато тя забиваше „Мелинда“ на рамото му. Тереса нареди: