Отново чуваше гласовете на родителите и братята си. Естествено, те вече не бяха нейни родители и братя — нейното семейство се състоеше от тринайсет души, които не бяха тук. Но тя нямаше как иначе да ги нарича — хората, които седяха около нея на масата за вечеря.
Бърборенето им за дреболии внасяше дисонанс и храната нямаше същия вкус като предния ден. Тогава беше яла изключително малко и се беше принудила да скрие как се наслаждава на всеки залък картоф, понеже липсата на апетит доказваше болестта, която тя твърдеше, че я мъчи. Болест — лош апетит.
Във вторник вечер не беше същото. Престори на слаба и сита, затвори очи и се опита да призове обратно вчерашното усещане. То съществуваше, но бе отслабнало. Тя се извини и се качи в стаята си.
В сряда сутрин, като се събуди, още една част бе изчезнала, а в четвъртък вече честно можеше да заяви, че не се чувства добре. Сетивата ѝ все още бяха изострени, така поне се мъчеше сама да се убеди, но общо взето започна да се чувства като обикновен човек; сравнено с началото на седмицата, наистина беше като болест.
В петък и събота обстоятелствата станаха съвсем противоположни на тези от понеделник и вторник. Чувстваше се ужасно и вътрешно изпитваше постоянно треперене, но пред семейството се видя принудена да се представя за възстановена, за да ѝ позволят да замине за Стокхолм в неделя. Беше мъчително и досадно и вечер се просваше в леглото и потъваше в неспокоен сън, изпълнен с мрачни кошмари.
О, трябваше да ѝ вържат ръцете и краката, за да я спрат да замине. Щеше да избяга, да пътува на стоп, да се качи на влака без билет, ако се наложеше; но ако другите мислеха, че се чувства добре, щеше да е по-лесно.
И така, нощем се мяташе из леглото, а денем се разхождаше със скръстени ръце или със свити в джобовете юмруци, за да скрие как треперят, и се усмихваше, усмихваше, усмихваше и говореше весело.
Едва след като в неделя се настани във влака, най-сетне можеше да свали маската. Строполи се на седалката и се разля като желе по грубия плат. Една възрастна жена се наведе към нея и попита да не ѝ е лошо, тя стана и се заключи в тоалетната.
Погледна се в огледалото и установи, че изглежда точно толкова болна, на колкото се бе престорила в понеделник. По челото ѝ беше избила студена пот, беше бледа, а косата ѝ се беше сплъстила. Тя си наплиска лицето със студена вода и задиша дълбоко, докато нещичко от тежестта в гърдите изчезна.
Вторачи се в ръцете си и ги накара да спрат да треперят. Скоро щеше да ѝ стане по-добре. Скоро щеше да се срещне с глутницата си.
Самото присъствие на Терез в метрото и автобуса поуспокои Тереса и след като разстлаха одеялата пред заграждението на вълците, тялото ѝ вече можеше да поеме слънчевата топлина. Треската, измъчвала я през последните дни, се уталожи и тя можеше да говори, без да се налага да контролира гласа си, за да не трепери. Получи се. Щом Терез беше до нея, всичко се получаваше.
Тя легна по корем и се загледа към ограждението, но не забеляза нито един вълк; извади парчето вълча кожа от джоба си, повъртя го из ръцете си и го погали като талисман.
— Какво правиш? — попита Терез.
— Искам да дойдат. Вълците.
— Защо?
— Искам да ги видя.
Известно време мълчаха, а после Терез промълви:
— Ето ги, идват.
Тереса присви очи и затърси между стволовете на дърветата и скалните блокове, но никъде не се мяркаха сиви фигури. Обърна се към Терез, за да я помоли да ѝ ги посочи, но очите на Терез бяха насочени към края на оградата, към другите момичета, които приближаваха в група.
— Помислих, че говориш за вълците — въздъхна Тереса.
— Ние сме вълците. Ти го каза.
Да. Беше го казала. Но членовете на глутницата, които се прокрадваха по тясната уличка, в този момент приличаха на вълци не повече от нея самата. Дойдоха и насядаха, примъкнаха се по-близо една до друга, а Терез седеше в центъра. Във въздуха се носеше недостъпен за слуха хленч, примесен с мирис, който Тереса не можеше да различи от своя собствен. Мирис на поражение и тъпа болка.
Оказа се, че седмицата на другите много е приличала на нейната. Започнала с ликуване и кипящ живот, който сякаш бе непобедим и щеше да трае вечно, а после, с отслабването на чувството, бавно преминала в треска и отчаяние.
Също като Тереса, и другите намираха утеха в групата, изцеление просто от близостта до останалите; но помежду им ехтяха слаби и призрачно изпразнени гласове.
„… мислех, че сега, най-после… когато изчезна, видях себе си… сякаш съм едно нищо… нищо не съм направила, нищо няма да направя… все едно съм невидима… никой няма да ме помни… всичко ще изчезне… сякаш съм прекалено малка, за да ме чуят… когато изчезна, останах с празни ръце…“