Продължиха в този дух около пет минути — тихичко скимтене и хленчене, облечено в думи. Накрая Терез изкрещя:
— Тихо!
Гласовете замлъкнаха рязко. Терез бе вдигнала двете си ръце пред гърдите с дланите напред, все едно се мъчеше да спре връхлитащ я влак и изкрещя отново:
— Тишина! Тихо!
Всички наостриха уши. Скупчиха се около Терез, която се протегна и ги изгледа една след друга. Те не сваляха очи от устните ѝ, чакаха думите, които щяха да ги освободят. Предложение, заповед, укор. Каквото и да е.
Когато Терез отвори уста, те бяха така подготвени да чуят някоя кратка, жизненоважна истина, че им отне няколко секунди да осъзнаят, че тя пее.
Дотогава повечето бяха разпознали мелодията и дори да не знаеха целия текст, помнеха поне припева. Ясният глас на Терез взимаше тоновете с такава точност, че те вибрираха в телата им като в огромен резонатор и това им помогна да намерят правилния тон, когато се присъединиха.
Терез изпя песента докрай, другите помагаха с припева и музиката им действаше като морфин. Телесните болки се притъпиха при изливането им в музика; докато песента траеше, нямаше от какво да се боят. В последвалата тишина се чуха далечни аплодисменти.
Няколко души, разхождащи кучета, се бяха спрели на разни места и един се провикна:
— Направо сте за „Алсонг“! — след което продължи по пътя си.
Терез посочи „Скансен“:
— Това ще пея. Там. Вдругиден. Вие ще дойдете. И после край. Ще бъде добре.
Тя се изправи и отиде до оградата, облегна се на мрежата и тихо изръмжа, опита се да повика вълците, но без успех.
— Как така край? — попита Каролине. — Какво искаш да кажеш, край на кое?
Тереса погледна към „Скансен“, представи си сцената на Солиден някъде зад дърветата, както я беше виждала по телевизията. Тълпата, певците, камерите и „Стокхолм в сърцето ми“. Плътната стена от млади момичета, приличащи или много различни от тях самите, които напираха срещу бариерите отпред и припяваха. А Терез щеше да излезе на тази сцена. Те щяха да бъдат в публиката. Сред всички тези хора.
— Роня? — продума Тереса. — Помниш ли как веднъж попита накъде сме тръгнали, какво ще правим?
Роня кимна и сви рамене:
— Ами, направихме някои неща.
— Не — възрази Тереса. — Нищо не сме направили. Само се подготвяхме.
Тя хвърли един поглед към табелата пред заграждението на вълците: Не хранете животните, и после размаха ръка натам, към „Скансен“:
— Но сега ще направим нещо. И ще се чувстваме добре завинаги. И никой никога няма да ни забрави.
„Хитачи“ DS14DFL.
Тегло: 1,6 кг. Обща дължина: 210 мм. Ергономична ръкохватка с гумено покритие. Диапазон на пробиване: 13 мм. 1200 оборота/минута.
Тереса търси повече от час, докато намери точния инструмент. Трябваше да е на батерии и да има тясна ръкохватка, подходяща за малки ръце. Не биваше да е твърде голям или тежък, но все пак трябваше да е достатъчно мощен да върти широка бургия. Трябваше да може да се купи отвсякъде. И трябваше да е красив.
Зад неговорещото ѝ нищо име „Хитачи“ DS14DFL откри отговора. Нежен инструмент, който обаче носеше мощна и страховита сила в литиевойонните си батерии. Дръжката изглеждаше удобна и тя копнееше да я хване, да удължи ръката си с въртящото се, заплашително острие.
Разпрати мейли на всички момичета от групата и приложи информацията за продукта, както и различни магазини, откъдето можеше да се купи. С останалите инструменти и оръжия можеха и да импровизират, но ноктите на лапите им трябваше да бъдат еднакви.
Неделята бе преминала в понеделник, докато тя седеше пред компютъра и търсеше уреда, който щяха да използват, за да могат най-сетне да се измъкнат от онзи живот, в който бяха приклещени, без да са го искали. Луната пред прозореца ѝ светеше високо в небето и скоро щеше да изчезне.
Сърбежът по цялото тяло не ѝ даваше мира. Тя крачеше напред-назад през лъча лунна светлина на пода и мислеше за майка си и баща си, които спяха в леглото си, мислеше за бормашината, мислеше за брадвата в избата. Спираше я единствено опасността да предизвика верижна реакция, която би ѝ попречила да се включи във вторник.