Пръстите я пробождаха, ходилата ѝ изгаряха и тя дишаше учестено като прегладняло животно, докато се мъчеше да престане да обикаля — ами ако разбудеше цялата къща със стъпките си? Едно почукване на вратата, един човек да влезеше и нощта щеше да приключи катастрофално.
Тя седна на леглото и направи нещо, което не беше правила от месеци — взе си лекарството. Глътна три таблетки без вода. След това седна кротко с ръце на коленете и задиша спокойно в очакване нещо да се случи.
След половин час все още не усещаше никаква промяна, все така болката я раздираше отвътре, затова седна пред компютъра и написа писмо. Употребяваше езика на Терез, понеже ѝ помагаше да си събере и опрости мислите. След това разпечата писмото в четири екземпляра, сложи ги в пликове и ги надписа с адреси, намерени в интернет.
Накрая застана до прозореца, загледана в луната, обгърна се с ръце и се опита да преживее нощта.
В понеделник хвана автобуса до Римста и с остатъка от спестяванията си купи от „Йерниа“ избраната бормашина. В автобуса към къщи седеше, прегърнала кутията като спасителен пояс, а щом се прибра, я разопакова и я сложи да се зарежда.
Планираше и визуализираше, помъчи се да си представи ситуацията. Гледа клипове от „Алсонг“ в интернет, за да провери как е организирана публиката, голямото дърво в средата, където бяха поставени камерите.
Боеше се в момента на истината да не изгуби кураж, боеше се да не пропусне шанса си заради малодушието и човешките чувства, които все още дремеха някъде дълбоко в нея.
Вечерта се обади Йоханес.
Гласовете на родителите и братята ѝ бяха редуцирани до безсмислен фонов шум, независимо дали разговаряха помежду си или с нея. Тя нямаше нищо общо с тях. Как така обаче гласът на Йоханес все още се чуваше?
— Здравей, Тереса.
Тереса. Онова име. Да, тя го помнеше, знаеше, че по някакъв начин е свързано с нея. Да. Когато Йоханес го произнасяше, тя можеше да си спомни онова, другото момиче. Преди Терез, преди „Лети“, преди Макс Хансен и преди Урд. Жалката малка Тереса с жалките си стихотворенийца и жалкия си животец.
Отговори с тересиния глас. Той поне още съществуваше. Беше някак приятно да говори с този глас. Тереса не се измъчваше от острия глад, Тереса не я чакаше кърваво деяние. Тереса беше приятелка на Йоханес и винаги щеше да остане такава.
— Здравей, Йоханес.
Тя легна на кревата и затвори очи със слушалката на ухото; проведе съвсем нормален разговор с Йоханес. Приказваха си за Агнес, за съучениците си, за преустройството на библиотеката. Тереса се престори, че това са важните неща. Беше хубаво.
След малко потънаха в спомени. Тереса не се съпротивляваше и се остави да я отведе при овцете, в пещерата, на разходките им с велосипедите и къпането в езерото. Разговаряха над два часа и след като се сбогуваха, Тереса взе бормашината и докато я претегляше в ръка, цялата работа ѝ се струваше невъзможна.
Включи уреда, моторът забръмча; тя си представи съпротива, размахани крайници; извика:
— Урд!
Урд.
Тази нощ успя да поспи няколко часа, след като взе бормашината при себе си в леглото и стисна прекрасната мека ръкохватка, която пасваше на ръката ѝ — сякаш е била създадена за нея.
Човек може да има убийствени мисли и да ги крие зад усмивка, може да си фантазира за шуртяща кръв и разпилени мозъци, докато си яде зърнената закуска. Но дори и външно да не си личи нищо конкретно и доказуемо, обкръжението му рано или късно го усеща. Изтича от него като радиация или осмоза, процежда се от самото му същество.
Родителите на Тереса бяха започнали да се страхуват от нея. Макар да не можеха да посочат нещо определено, което е казала или сторила, около нея сякаш имаше някакво сияние, тъмна аура, която ги караше да се чувстват неудобно още при влизането ѝ в стаята.
В четвъртък сутринта Тереса помоли да я закарат до Йостерюд повече от час преди тръгването на влака. Никой не я заразпитва. Знаеха, че ще ходи в Стокхолм при онази приятелка, но нищо повече. Щом искаше да ходи предварително в Йостерюд, така да бъде.
Раницата на Тереса изглеждаше тежка, но когато Йоран предложи да я носи вместо нея, тя само го погледна по начин, който го накара да дръпне ръцете си. Качиха се безмълвно в колата и пътуваха, без да продумат, до Йостерюд. Тереса му каза на кой адрес да я остави и Йоран попита:
— Там май живее Йоханес?
— Да.
— Ще се видите ли?
— Да.
— Чудесно! Може би ще се… поразвеселиш.
— Надявам се.
Тереса слезе от колата, взе си раницата и се спря с клюмнала глава, без да затвори вратата. Погледна Йоран и през очите ѝ пробяга болка. Йоран се надвеси над съседната седалка и протегна ръка: