— Миличка…
Тереса се отдръпна по-далеч от него и каза:
— Ще видя дали ще ходя до Стокхолм. Зависи. Ако не, ще ти се обадя.
След това затръшна вратата, обърна се и тръгна към входа.
Йоран остана като закован с ръце на волана. След като Тереса изчезна, заплака сподавено и наведе глава. Челото му се удари в клаксона и той се сепна от звука и се огледа. Един мъж на неговата възраст с две пазарски чанти в ръцете се беше спрял и го наблюдаваше. Йоран му махна, запали двигателя и си отиде.
Тереса се поколеба дали да натисне звънеца. Това можеше да се окаже ужасно, ужасно мъчително. Дори не се беше обърнала, след като остави баща си, но с Йоханес беше длъжна да се сбогува, преди да се заеме със задачата си. А после да става каквото ще.
Докато палецът ѝ приближаваше бялото пластмасово копче, тя сякаш решаваше дали да пусне или не крилатите ракети, които биха могли да дадат началото на световна война. Най-лошото беше, че тя не знаеше кое действие ще отприщи потопа: да натисне или не.
Натисна. Никакъв рев на мотори, горящи дванайсет литра ракетно гориво в секунда, никакви ужасени писъци откъм населението на Земята. Единствено тихичко дзън-дзън и след това стъпки по коридора.
Йоханес отвори вратата. Изглеждаше точно както Тереса си го беше представяла, откакто се беше преобразил. Розова тениска и кафяви къси панталони, вече загорял от слънцето, макар лятото едва да започваше. Очите му проблеснаха и още преди Тереса да е успяла да го поздрави, я беше прегърнал.
— Ей! Колко се радвам да те видя!
— И аз — промърмори тя на рамото му.
Той направи една крачка назад, все така стиснал я за раменете, и я огледа отгоре до долу.
— Какво ти е? Честно казано, не изглеждаш много добре.
— Мерси.
— Е, знаеш какво имам предвид. Влизай.
Тереса си взе раницата в хола и седна на едно кресло. Подредбата в апартамента приличаше на смесица от няколко жилища, всичките мебелирани с лош вкус. Нищо не си отиваше; един лампион, който като че ли имаше антикварна стойност, седеше до голямо пластмасово цвете върху шкаф от плексиглас. Йоханес беше обяснил, че майка му била много заета в последно време и нямала възможност да домакинства.
Тереса се огледа и попита:
— Майката на Агнес идвала ли е тук?
Йоханес се изсмя и заразправя дълга история как Клара, майката на Агнес, реагирала, като дошла за първи път на вечеря, как се спряла пред картината с едно плачещо дете и накрая отбелязала:
— Да, знам я, тя е на… един от класиците.
Тереса дори не се усмихна на шегата му и той въздъхна и седна на дивана, стисна ръце между коленете си и зачака. Тереса се примъкна до ръба на креслото, колкото можеше по-близо до него. После прошепна:
— Убивала съм хора.
Йоханес се ухили.
— Какви ги дрънкаш?
— Убих двама души. Единия сама, втория с помощта на други.
Усмивката му замръзна и изчезна, докато се взираше в очите ѝ.
— Не говориш сериозно.
— Напротив. А днес смятам да убия още няколко души.
Йоханес сключи вежди, все едно му е разказала виц, чийто смисъл той не е схванал, след което се засмя.
— Защо приказваш такива работи? Ясно, е че няма. Нито че си го правила и преди. Какво ти става?
Тереса отвори раницата си. На тъмнокафявата масичка нареди бормашината, чука, сатъра и малка арматурна ножица.
— Тези инструменти ще използваме. Другите имат горе-долу същите.
— Кои други?
— Другите, които ще участват. Моята глутница.
Йоханес стана от дивана и обиколи стаята, като си чешеше косата. После седна до Тереса. Погледна инструментите, след това нея.
— Какви ги приказваш? Престани. Какво ти става?
— Не мога да престана. Но се страхувам.
— Да, това го вярвам. Само че от какво?
— Че няма да се справя. Аз ще съм първа.
Йоханес я погали по косата, докато клатеше глава. После коленичи пред нея и я подкани:
— Хайде, стига.
И пак я прегърна, стисна я здраво и зашепна:
— Тереса, чуй ме. Никого не си убивала, няма и да убиеш. И престани да го повтаряш. Защо ти е да убиваш?
Тереса го отблъсна с думите:
— Защото мога. Защото искам. Защото това ме прави жива.
— Искаш да убиваш хора?
— Да. Много искам. Копнея. Но не знам дали смея. Не знам дали съм… готова.
Йоханес въздъхна и повдигна вежди, после се поинтересува с леко закачлив тон:
— И как ще разбереш дали си готова?
— Като убия теб.
— Мен ли ще убиваш?
— Да?
— И кога това?
— Сега.
На лицето на Йоханес падна сянка; играта започваше да му омръзва. С бързо движение вдигна чука и го подаде на Тереса, все така коленичил пред нея.