— Ами, хайде, давай. Убий ме.
— Не ми ли вярваш?
— Не.
Тереса надигна чука:
— Ще посмееш ли да си затвориш очите?
Той задържа погледа ѝ. За дълго. После затвори очи. Клепачите му бяха тънки, нежни и напълно отпуснати. Ни най-малко не ги стискаше, дишаше спокойно и по устните му пробягваше намек за усмивка. Бузите му бяха покрити с мек мъх и той беше най-добрият приятел и единственото момче, което някога бе обичала. Тя промълви:
— Сбогом.
И удари слепоочието му с чука.
Продължи да удря, докато остана само искрица живот. След това взе бормашината и го отвори. Батерията беше напълно заредена и ѝ отне само няколко секунди да пробие черепа. Краката на Йоханес потрепериха конвулсивно няколко пъти и изритаха пластмасовото цвете. После тя се надвеси над него и погълна това, което някога бе той.
Когато се изправи, пътят ѝ вече беше ясен и тя знаеше, че ще има силата да го извърви. Не ѝ оставаше нищо друго. Никакви чувства, нищо, към което да се върне. Беше напълно щастлива, докато затваряше вратата зад гърба си и слизаше надолу по стълбите сред мириса на пържено, почистващи препарати и затоплен от слънцето прахоляк, който гъделичкаше ноздрите ѝ.
В пощенската кутия пред гарата пусна писмата, адресирани до вестниците „Дагенс Нюхетер“, „Свенска Дагбладет“, „Експресен“ и „Афтонбладет“. Всички писма бяха еднакви и тя ги беше написала, просто защото можеше.
Здравейте,
Днес на „Алсонг“ смятаме да убием много хора. Може би и ние ще умрем. Човек никога не знае.
Ще попитате защо. Защо, защо, защо. По афишите. Във вестниците. С огромен шрифт. ЗАЩО? Море от запалени свещи. Съболезнователни бележки. Плачещи хора. А над всичко: ЗАЩО?
А ние отговаряме (сега затаете дъх): ЗАЩОТО!!!
Защото приливът на смъртта идва. Схващате ли, че приливът на смъртта идва? В училищата. В „Айдъл“. В Н&М. Идва. Всички знаят. Всички усещат. Никой не схваща.
Днес ще ви залее.
Ние сме милите малки момиченца най-отпред. Ние викахме и плачехме по команда. Ние сами се боготворяхме, когато вие ни превръщахте в звезди. Ние се откупихме от вас. „Гепи“, казвахте вие. „Честито“!
Приливът на смъртта идва. По ваша заслуга. Всичко е по ваша заслуга. Заслужили сте си всичко.
Поздрави,
В действителност нямаше какво да каже. Беше изфабрикувала целия този скрит замисъл, понеже ѝ се стори подходящо. Ако ще правиш нещо грандиозно, защо да не измислиш и някаква грандиозна причина, та да изглежда по-спретнато? Беше седяла пред компютъра и сама се постави на свое място. Ако група момичета възнамерява да стори това, което те смятаха да правят, как би изглеждало едно запленяващо прощално писмо?
След това го беше написала. Стига всичко да минеше по план, щяха да правят дисекции на писмото до втръсване, всяка една дума щеше да се анализира. Но тя не мислеше сериозно нищо от написаното. Представяше си се отстрани и си измисляше. След като го препречете, установи, че всичко е истина. Просто не се отнасяше до нея. Нищо никога не се беше отнасяло до нея.
Може би това беше причината.
Епилог
Ще чакаме първия припев. Тогава започваме. Разпръснете се.
Тереса, 19.47 ч., 26.06.2007 г.
Роберт Сегервал е заслужил мястото си в официалната ложа след трийсетгодишна вярна служба в Шведската телевизия. Той от онези, на които камерата се спира, докато снима публиката. Носи широко ленено сако с бежов цвят и прави впечатление на едновременно солиден и спокоен човек. Да, когато Ласе се оттегли, той беше сред обсъжданите му приемници. Но не съжалява — предпочита лятото да му е свободно.
След първия удар по ръката за момент се вбесява, че някой му е съсипал сакото. След това идват болката и кръвта. До него жена му, с която са заедно от двайсет и пет години, изпищява и той осъзнава, че опасността е реална.
Обръща се към нападателя си, но не успява да стори нищо — цялото му внимание се насочва към ново пробождане в гърлото. Следващите удари вече са без значение.
Всички знаят, че захване ли се с нещо, Линда Ларшон го прави както трябва. Затова и беше заела мястото си пред сцената на Солиден още от десет часа сутринта. Веднъж е отишла на „Алсонг“ — трябва да му се наслади в пълна степен. През деня беше хапнала от провизиите в раницата си, докато следеше репетициите. Възнамеряваше да опише цялото преживяване в блога си „Лятото на Линда“ и през последните няколко часа си беше водела бележки.
25
„Вървях крачка зад теб на саундчека; ти си същият като мен. Това, което прави повечето хора щастливи, нас ни води право към бедите.“