Някаква суматоха сред седалките привлича вниманието ѝ. Няколко души са скочили от местата си и бягат. Странно. Обикновено започне ли телевизионното излъчване, дисциплината е желязна; публиката не смее дори да си кръстоса краката. А сега тичат и крещят, не е за вярване.
Тя не разбира какво е станало, докато не се озовава по гръб и чува изхрущяването на таза си. Някой е издърпал проходилката изпод нея. Така боли, че челюстите ѝ изскърцват и ченетата ѝ изпадат от устата. Сигурно и очилата ѝ са паднали, защото едва вижда.
Тънка фигура, стиснала нещо в ръка, се надвесва над нея. Елси вярва в доброто у човека и приема, че някой иска да ѝ помогне, че това, което фигурата държи, е нещо, което може да я спаси. След това идва ударът — право в челото — и пред очите ѝ причернява.
От едно кътче на мозъка ѝ, останало в съзнание, чува бръмчене като от ядосано насекомо. Приближава.
Отначало Лена Форшман намираше идеята за глупава. Да отидат на „Алсонг“ на първата си среща. Това беше семейно забавление, не за двама души, запознали се в интернет. Но всъщност се беше получило добре, даже много добре.
Имаха толкова храна за коментари, които им помогнаха да намерят пътя един към друг. Дотук Петер се беше оказал истински диамант. Самоуверен, без да е арогантен, забавен, без да е пресилен. Не изглеждаше зле, обличаше се добре, а що се отнася до оредялата коса, тя я намираше за доста секси — поне в неговия случай.
Беше ѝ купил малини от момичетата, които обикаляха между редиците и ги продаваха, преди да е започнало излъчването, а когато публиката запя „Един ден ще се завърна в пристана“ той я прегърна през рамо и двамата се заклатиха полушеговито. След края на песента не отдръпна ръката си, докато наблюдаваха как едно момиче излиза на сцената и запява онази хубавата песен на АББА.
Местата им са такива, че пултът скрива от погледа им точно средата на сцената и понеже не вижда момичето, а то пее толкова приятно, Лена затваря очи и се предава на щастието от топлата ръка на рамото си, от меката лятна вечер и приятните мигове, които животът все пак предлага; мигове като този.
Чува истерични писъци и се усмихва при спомена за времето, когато и тя самата бе такава, когато четиринайсетгодишна гледа АББА в Грьона Лунд и за малко да припадне, понеже Ани-Фрид я погледна в очите за част от секундата; пищя, докато гърлото я заболя.
Изведнъж хватката на Петер около рамото ѝ се затяга. Той стиска така силно, че тя изохква и отваря очи в момента, в който ръката му се изтръгва от нейната. Тя го вижда как пада в краката ѝ, хванал се за главата. Разтърсват го спазми, а нейната първа мисъл е: да не би да е епилептик?
А после вижда как изпод дясната му ръка започва да се процежда кръв. Не разбира какво става, но се навежда над него и вика:
— Петер? Петер? Какво ти е?
Очите му се взират в една точка точно зад нея. Разширяват се и той отваря уста да каже нещо. В следващия момент нещо я удря по тила и тя пада по лице върху тялото му. Долавя уханието на „Олд Спайс“, преди вторият удар да угаси всичките ѝ сетива.
Рони Алберг не знае какво, по дяволите, да прави. Той работи на камерата, която е десет метра вляво от сцената; от високия метър дървен подиум има добър изглед. Но това, което вижда, не е като на репетицията. Току-що е получил инструкции в слушалките да снима публиката на седящите места, но случващото се не е особено естетично за окото. Всички са на крака и търчат напред-назад; изглежда цари някаква масова паника.
Задачата му обаче не е да търси отговори, а да снима от подходящи ъгли. Щом седящата публика по някаква причина е решила да се отклони от сценария, той ще трябва да обърне камерата към правостоящите край бариерите; там поне младежите се държат нормално — снимат с телефоните си и разпъват плакати от рода на „ТЕСЛА РУЛЗ“ и „ФЕН-КЛУБ ТЕСЛА ЯКОБСБЕРГ“.
В ухото му прозвучава глас. Режисьорът Абрахамсон се обажда от буса почти разплакан.
— Какво става там, Рони? Всички камери снимат някакви лайна.
И камерата на Рони снима лайна. Вече и младежите са взели да се държат чудато. Плакатът „ТЕСЛА РУЛЗ“ пада на земята и цялата тълпа под него бяга от оградата. Той възнамерява просто да обърне камерата към сцената и пеещото момиче, което поне стои мирно, но в този момент получава силен удар по коляното и кракът му поддава.
Опитва да се задържи да не падне, като се хваща за статива на камерата, но ударът по другото коляно го досъбаря от платформата и той пада по гръб сред морето от бягащи хора.