Стъпкват го — лицето, краката, ръцете; чува пискливо стържене като от зареждаща се светкавица на фотоапарат да приближава ухото му.
Не, „Алсонг“ в „Скансен“ не е за Кале Бекстрьом; установи го още докато се мъчеше да изтърпи песента на Арк, след това някаква мухлясала стара песничка, а сега пък онова момиче от „Майспейс“. Единствената причина да дойде беше, че Еми щеше да бъде тук. А даже не може да я стигне!
Прекара последните десет минути във въртене около химическите тоалетни петдесет метра зад последния зрител. Беше попитал Еми къде е и тя му беше отговорила, че е най-отпред. Къде най-отпред, попита той. Сега чака отговора.
Окей, окей. Ако се наложи, ще си проправи път през морето от хора, само за да може да иде и да се притисне до нея. Тя е най-хубавото момиче в класа и когато го попита: „Ще дойдеш ли в «Скансен» във вторник?“, той май не я разбра правилно. Помисли, че си уреждат среща. Но се оказа, че тя е с още три приятелки, а той даже не можеше да я стигне.
Сега стои, загледан в телефона си, мъчи се със силата на мисълта да изкопчи отговор от нея, но изведнъж разбира, че нещо не е наред. Отпред пищят и размахват ръце, отделни хора притичват покрай него. Той прибира телефона и застава на пръсти, за да види по-добре.
Тълпата пред него се разширява. Все едно цялата публика е била затворена в тенджера под налягане и сега започва да се издува към него. Отначало бавно, а после все по-бързо. Той стои точно под капака, в самия вентил, а кипящата маса напира към него.
Не разбира какво става и гледа със зяпнала уста как вълната приближава. Едва когато остават само няколко метра, идва на себе си, хвърля се към една от тоалетните и се заключва вътре. Отвън се носи бучене, докато хиляди крака минават в див бяг, и тоалетната се клати от телата, изпаднали от стадото и сблъскали се с тънките пластмасови стени.
Той сяда на чинията и продължава да звъни, да търси Еми, но отговор няма.
На гърба на червената тениска на Джоел Карлсон пише Event Security. Така се нарича фирмата, за която работи; от десет години е на тази длъжност. Event security. Един приятел от фитнеса го беше свързал с тях и той се задържа дълго, понеже работата му допадаше. Особено на „Алсонг“.
Рок-концертите са по-неприятни — задушни помещения, силен шум и блъскащи се и припадащи младежи. На спортните събития пък трябва да се справя с пияниците и хулиганите. В сравнение с тях „Алсонг“ си е чиста ваканция и от фирмата поверяват тази задача като награда за дълга и вярна служба.
Трябва само да обикаляш с пръскачка за цветя и да поливаш с вода разни разгорещени тийнейджърки, които се хилят и го намират за голям купон, да нареждаш на разни, които и така се държат достатъчно прилично, да го карат по-кротко, и да пречиш на публиката да напира напред. Рядко се налага да гониш някого, камо ли пък да прибягваш до насилие.
Но тази вечер става някаква гадост. Щом онази Тесла излезе на сцената и запя, отначало публиката замря. Какъв глас само има това момиче! Всички стояха като омагьосани и слушаха със зяпнала уста. Джоел се възползва да отдъхне малко, да пийне вода и да се поразтегне; и той се наслаждаваше на песента.
И тогава чува писъкът. Идва някъде откъм седящите места, колкото и да е странно. Заоглежда публиката, но прожекторите го заслепяват; все пак вижда, че няколко души са наскачали от седалките. И то насред телевизионното излъчване! Какво, по дяволите… Той им маха ядосано да си седнат, но никой не се подчинява. Даже напротив — наскачат още хора, а виковете се увеличават.
Не само шумотевица, ами и движение. А работата му е да предотвратява точно такива неща и той се озърта, за да намери извора на вълнението.
Нещо става зад една от камерите, там до ВИП-ложата. Ако има място, където винаги да цари пълен мир и спокойствие, това е там. Големи и недотам големи звезди стоят изправени като свещи и чакат да влязат в кадър. Но сега има писъци и движение, и сума ти народ става, и тича.
Джоел си пробива път под сцената, на която момичето все така пее, макар музиката да е утихнала. Докато той стигне ВИП-ложата, целия район в близост до сцената се е опразнил, с изключение на двама души. Джоел вижда нещо на земята и се заковава на място.
Боже Господи.
Роберт Сегервал, онази важна клечка от телевизията, лежи в локва, вероятно кръв; а кръвта се стича от рана или дупка на слепоочието му. Джоел понечва да се хвърли към него, но в същия миг осъзнава, че е по-необходим на друго място.