Джери се почеса по врата и се замисли. После изтърси:
— Една година. Или половин. Там някъде. Горе-долу.
— А после?
— После ще видим.
Ленарт скри лицето си в ръце, облегнал лакти на кухненската маса. През най-лошите години на Джери на Ленарт му се беше искало синът му да умре. Сега изпита същото. Но каква полза да си го мисли? Някъде до него прозвуча гласът на Лайла:
— Хубаво ще е Джери да си има някакъв интерес. Все пак.
Ленарт зарови пръсти в косата си и промълви:
— Нито звук. Нито звук.
После вдигна глава и се обърна към Джери:
— Искаш ли да ти го доставят вкъщи?
— Да, добре ще е. Супер. Мерси.
Гърлото на Ленарт така се беше свило от гняв, че едва успя да прошепне:
— Няма защо.
Джери стана да си върви и Лайла се изправи и подаде детето на Ленарт, без да го поглежда. Отиде при Джери, сведе поглед и промърмори:
— Джери, може ли да дойда с теб?
Джери сключи вежди и отмести поглед от Лайла към Ленарт. Положението явно му се изясни и той каза:
— Истината е, че не ми дреме какви ги вършите. Но да се разберем така — той се обърна към Ленарт, — ако дори докоснеш мама… можеш да забравиш за хлапето. Ясно?
Вече не само гърлото на Ленарт беше свито. Всички мускули в тялото му се бяха изопнали като въжета и трепереха. Джери пристъпи към него:
— Ясно ли е? Ако тормозиш майка ми, лошо ти се пише. Една синина и край. Повече няма да го видиш. Окей?
Ленарт успя да кимне сковано. Бебето се размърда неспокойно в ръцете му. Джери погали момиченцето по бузата и пак каза:
— Бип, бип, бип.
След което си отиде. Лайла не го последва.
Джери беше кръстен на Джери Лий Люис.
В продължение на няколко години по всичко личеше, че и той ще тръгне по пътя на музиканта, по възможност без трагичните последствия при Джери Лий. Започна да учи китара под ръководството на Ленарт още на пет години. На седем вече безпроблемно сменяше основните акорди и свиреше прости мелодии.
Ленарт не си правеше илюзии, че е някакъв Леополд, наставляващ Волфганг, но с много упражнения Джери спокойно можеше да стане компетентен музикант. А това щеше да е предостатъчно.
А после дойде историята със „Свенсктопен“ и „Кажи ми“.
Лайла никога не посочи Ленарт като виновник за унищоженото си коляно. Твърдеше, че е паднала на остър камък и не промени историята си дори когато я притиснаха. Прекара десет дни в болница и бе подложена на поредица операции.
Когато се прибра, атмосферата в къщата се беше променила завинаги. Вместо да се разкае за деянието си, Ленарт взе да гледа на Лайла като на получовек и я третираше като такава. Започна да я удря. Нито силно, нито често, но винаги щом сметнеше, че е прекрачила своите получовешки граници. Лайла имаше две възможности: да избяга или да се пречупи.
Годините минаваха и тъй като Лайла не взе решение, то беше взето от нейно име. Ден след ден новата ѝ кожа ѝ се налагаше, докато тя наистина се превърна в човека, който беше в очите на Ленарт. Непълноценна. Смачкана.
Джери продължи с китарата без особен напредък, но не се отказваше. В ледения си в емоционално отношение дом той стана също толкова студено дете, хилаво и затворено в себе си. В прогимназията започна тормозът. Нито силен, нито чест, но достатъчен той да си научи границите и да не ги прекрачва; даже да не ги доближава.
Току-що беше навършил дванайсет, когато откри Дейвид Боуи, или по-точно откри „The Rise and Fall of Ziggy Stardust and the Spiders from Mars“. Ако за тази плоча може да се каже, че я слуша, докато иглата я протри, при „Starman“ направо проби винила.
Не схващаше целия текст, но разбираше чувството и настроението и те му даваха утеха. Искаше му се да вярва, че някъде някой чака и ще оправи всичко. Не Бог, а някакво извънземно същество със свръхсили.
В такт с разбушувалите се хормони в телата на съучениците му и тормозът се увеличи. Сред другите момчета се превърна в спорт да унижават Джери пред момичетата. Той се затвори още по-дълбоко в себе си и се вкопчи в единствената си тайна — че умееше да свири на китара.
„Space Oddity“ замести „Starman“ като любима песен. Тук вече разбираше почти всяка дума от текста и се идентифицираше с майор Том, решил да прекъсне всички връзки с живота на Земята и носещ се из безкрайната Вселена.
Всичко можеше да е различно. Страшно е, като си представиш как привидно незначителни случайности могат да променят посоката на живота ти. Ако Ленарт не си беше забравил портфейла, ако „Тропикос“ не бяха участвали в класацията същата седмица и тъй нататък. Нещо подобно се получи и при Джери.
Учителката му някак научи, че свири на китара. Успя да го убеди да изпълни нещо пред съучениците си в часа на класа в петък. Джери вече знаеше наизуст „Space Oddity“ но от понеделник нататък се упражняваше, докато му се протриха пръстите.