В четвъртък вечер свири и пя пред Ленарт и Лайла. Макар да не харесваха Боуи, загубиха ума и дума. И двамата бяха просълзени, когато изсвири последния акорд. Това беше може би най-хубавият им момент заедно от няколко години насам.
Джери спа лошо онази нощ. Завладяха го чудни фантазии. Как това щеше да го реабилитира в очите на другите. Като на кино. Умееше да се чуе и види отстрани как свири и знаеше, че изпълнява песента фантастично. Може би по-добре даже и от Боуи. Съучениците му нямаше как да не го признаят.
Дойде време за часа на класа и Джери извади китарата от калъфа съвсем спокойно. Каквото и да мислеха съучениците му за песента, той щеше да им покаже. Че умее нещо, че го умее добре. Вероятно щяха да продължат да се отнасят зле с него, но поне щеше да знае, че знаят.
Седна на стола до катедрата, прегърнал китарата, и погледна към класа. Скептични физиономии, злобни усмивчици. Прокара пръсти по струните и улучи идеално тона, когато запя:
Училищното радио изпука. Прогърмя нечий глас и Джери спря.
— Здравейте. Говори директорът. Исках само да кажа, че за желаещите е разрешено да се съберат след пет минути пред телевизора в аулата, за да гледат участието на Ингемар Стенмарк във втория манш. И след това приключваме за днес. Давай, Швеция!
В унисон се разнесе стържене и тропане, когато двайсет и два стола се бутнаха назад и класът се изправи като един, за да изтича до аулата да гледа поредния триумф на шведския герой. За половин минута класната стая се изпразни и Джери остана сам с учителката. Тя въздъхна:
— Е, жалко, Джери. Но ще има и други възможности. Другия петък например?
Джери кимна и остана на място, а учителката побърза да се присъедини към феновете в аулата. Той не изкрещя, не се разплака, не подпали училището. Бавно се изправи, прибра китарата в калъфа и се предаде.
Ако световната купа беше в друг ден, ако редът на Стенмарк беше пет минути по-късно, ако директорът беше в лошо настроение…
Всичко можеше да бъде различно.
Джери не свири нито другия петък, нито когато и да било. Повече не можа да събере ентусиазъм. Знаеше, че възможността му се е изплъзнала между пръстите. Между другото Стенмарк спечели. Както обикновено.
Следващите години в прогимназията прекара в онова преддверие на ада, което обитават жертвите на сравнително слаб тормоз. Не беше достатъчно измъчен, че да откаже да ходи на училище, не беше достатъчно защитен, че да се чувства спокойно там. Просто търпеше.
Престана да свири на китара и посвети времето си на комикси за супергерои, глем рок и модели на самолети. Ленарт се помъчи да го върне към музиката, но Джери имаше поне една отрицателна черта. Той отказваше. Китарата се озова пъхната под леглото и там си и остана.
Знаците взеха да се проявяват още през последния срок на девети клас. Тялото на Джери се промени. Само за няколко месеца порасна с пет сантиметра и всичко у него започна да пълнее. В края на учебната година сякаш се беше освободил от някакъв натиск и тялото му се разрасна на всички страни.
Видя се принуден да яде повече, за да е в крак с мълниеносното си развитие, и се оказа редовен посетител на пицарията на главния площад в Нортелйе. Именно там се запозна с Рой и Елвис. Бяха две години по-големи от Джери и колкото и да е невероятно, също бяха кръстени на музикални легенди. Навярно това допринесе за приемането на Джери като част от бандата. Елвис, Рой и Джери. Добре звучеше.
Наесен Джери влезе в гимназията, технически профил. Нямаше никого от стария му клас и той можеше да започне на чисто. Беше едро момче с леко особен поглед, тъй че изглеждаше най-разумно да не се бъзикаш с него.
През октомври Рой и Елвис го посветиха в нещо, което бяха превърнали в изкуство — обири на летни вили. Качваха се на мотопедите, отиваха до някоя далечна вила със слаби ключалки и плячкосваха всичко с някаква стойност. Най-често градински машинарии и кухненски прибори, които Рой продаваше за жълти стотинки на някакъв познат в Стокхолм.
Понякога намираха алкохол и Джери не отказваше да се включи в поливането на някой сполучлив удар. Рой си имаше собствена къщичка с телевизор и видео, където можеха необезпокоявано да изпиват плячката и да се наслаждават на филми от рода на „Убиецът с бормашината“, „Маниак“ и „Плюя на гроба ти“. Отначало на Джери му прилошаваше от натуралистичните сцени на насилие, но му мина.
Не че беше ненормален. Не изпитваше каквото и да било желание да прави подобни неща и намираше течащия дебат за нелеп. Но филмите някак улавяха чувствата му. Веднъж като свикна, гледаше с пълно спокойствие как Ледърфейс окачва момичето на куката. Имаше логика някак. Това беше положението. Животът и всичко.