Ленарт тресна вратата и се отправи със сведена глава към гората. Във влажната земя под сенките на дърветата се виждаха пресни следи от гуми. Дълбока бразда в калта показваше къде е спирала кола — най-вероятно беемвето. Ленарт оглеждаше широките следи все едно ще могат да го снабдят с някакво доказателство или нова точка в обвиненията. Нищо не му хрумна. Поради липса на по-добра реакция се изплю върху следите.
Майната им.
Той навлезе няколко крачки в гората и се спря, вдиша аромата на огрени от слънцето борови иглички, влажен мъх и още нещо… слаб мирис на гъби. Нямаше как да разбере откъде идва, нито от какъв вид гъба е, но беше достатъчно да се убеди, че мълвата е била вярна: гъбеният бум беше факт. Погледът му се плъзна по земята в търсене на различен цвят или форма. Биваше го в брането на гъби, отдалеч виждаше някой пачи крак, скрит под съчки и трева. Най-малката промяна в обичайния жълт нюанс му стигаше да се спусне като сокол.
Но този път видя печурка. На десетина метра от него от земята се подаваше бяла гугла. Ленарт сбърчи вежди. Никога досега не бе попадал на печурка в околността, понеже почвата не беше подходяща.
Приближи и първоначалното му подозрение се потвърди — оказа се найлонова торба. Ленарт въздъхна. Случваше се разни типове, твърде мързеливи да идат до контейнера, да си хвърлят боклуците в гората. Веднъж беше видял как някакъв мята през прозореца на колата микровълнова печка. Но тогава беше записал регистрационния номер и бе подал писмена жалба.
Ленарт смяташе да поеме по обичайния си маршрут за бране на гъби, когато забеляза, че найлоновата торба помръдва. Спря се. Торбата помръдна отново. Сигурно от вятъра. Дано да е така. Но между дърветата нямаше ни най-малък повей.
Лоша работа.
Найлонът трепна отново и се чу слабо шумолене. Краката на Ленарт изведнъж натежаха като олово. Гората около него си стоеше безмълвна и безразлична и той бе сам-самичък в целия свят заедно със съдържанието на торбата. Ленарт преглътна и приближи няколко крачки. Сега торбата не помръдваше.
Върви си вкъщи. Зарежи я тая работа.
Не искаше да види някое старо куче, убито, но не докрай, нито котило котета с премазани черепи, но не докрай. Не искаше.
Така че не чувство за отговорност или състрадание го накараха да иде до найлоновата торба. Беше обикновено човешко — или нечовешко — любопитство. Беше длъжен да узнае, иначе треперещият найлон щеше да го измъчва, докато най-накрая се върнеше да провери какво е пропуснал.
Хвана крайчеца и веднага отскочи назад, притиснал устата си с ръце. В торбата имаше нещо. Нещо, което бе отвърнало на хватката му, нещо с плът, с кости, с жили. Земята около торбата бе разравяна наскоро.
Гроб. Малък гроб.
Мисълта събуди поредица асоциации и Ленарт изведнъж осъзна какво точно бе стиснало ръката му. Друга ръка. Много малка ръка. Ленарт се прокрадна обратно до торбата и започна да рови. Ставаше бързо. Пръстта бе нахвърляна небрежно, вероятно с ръце. Ленарт изрови торбата за десетина секунди и я извади от ямата.
Дръжките бяха вързани и той разкъса найлона, за да влезе въздух, да влезе живот. Успя да направи дупка, през която се показа посиняла кожа. Едно хилаво краче, хлътнал гръден кош. Момиченце. Пеленаче само на няколко дни или седмици. Не шаваше. Тънките устни бяха свити сякаш напук на целия зъл свят. Ленарт бе станал свидетел на предсмъртния му гърч.
Той долепи ухо до гърдите му и му се счу едва доловимо туптене. Стисна носа на детето с палец и показалец и дълбоко си пое дъх. Трябваше да закръгли устни, за да духне в миниатюрната уста; не му се наложи да вдишва отново, за да напълни малките бели дробове втори път. Въздухът излезе с гъргорене и гръдният кош остана неподвижен.
Ленарт пак си пое дъх и духна и този път се получи. По телцето пробяга тръпка; детето изкашля бяла пяна и нададе писък, който прониза горската тишина и накара времето да тръгне отново.
Детето пищеше ли, пищеше; но това не приличаше на никой писък, който Ленарт някога бе чувал. Не беше нито накъсан, нито жален. Представляваше един-единствен ясен тон, изтръгнал се от измъченото телце. Ленарт имаше музикален слух и не се нуждаеше от камертон, за да разбере, че е ми. Звънливо ми, от което листата затрептяха и птиците излетяха от клоните.
Момиченцето лежеше на предната седалка, увито в светлочервения пуловер на Ленарт. Самият Ленарт седеше, облегнал ръце на волана, и го гледаше. Беше съвсем спокоен и чувстваше тялото си празно. Прочистено.