Той коленичи и измъкна калъфа с китарата. Капакът беше покрит със слой прах, а ключалката беше започнала да ръждясва след многото влажни зими, но какво от това. Той отвори калъфа и извади китарата, претегли я в ръце.
Мамка му, каква е малка.
Винаги когато в съзнанието му изскачаха сцени от времето му като китарист, си спомняше колко грамадна му се струваше китарата, как пръстите му едва стигаха грифа. Сега беше като играчка в ръцете му — нямаше никакви проблеми да стигне навсякъде.
Като за начало пробва с ми минор; прозвуча отвратително. Той взе един условен тон и започна да върти ключовете, за да настрои ми като за начало. Нещо с акустиката в стаята не беше наред. Тонът прозвуча двойно. Доближи ухо до резонатора. Сега тонът звучеше по-чисто. Той отново дръпна струната и наведе глава. Нямаше слуха на Ленарт, чуваше тоновете само във връзка един с друг, но този май наистина звучеше по-чисто?
Сигурно се е повредила от влагата.
Поизправи се, за да стигне ключовете, и видя, че Терез пак се е надигнала. Отново взе ми. Този път чу откъде се беше взел по-чистият тон.
Не. Не. Не.
На шега настрои струната по тона на Терез и мина на си. След като настрои и тази струна с помощта на гласа ѝ, долови, че интервалът е съвсем правилен. Направи същото и със сол и тъй нататък. Никога не бе настройвал китарата толкова бързо. И с тунер нямаше да се справи по-добре.
Отпи уиски директно от бутилката, отпусна ръце върху китарата и загледа Терез; тя все така стоеше в кошарата с алена буза и безизразна физиономия.
— Ама ти си some piece of work, а? Какво ще кажеш за това?
Той взе до. Не тона, а акорда. До, ми, сол. Ясният глас на Терез отговори — трудно можеше да се прецени къде свършва китарата и къде започва тя. Джери пусна струните. Терез продължи секунда-две и после млъкна. Джери пак отпи от бутилката и кимна.
— Окей, let’s rock.
Той отмери с крак такта, дръпна до и запя.
Момиченцето до него пригласяше с чисти, мелодични тонове. Когато той сменяше акорда, то сменяше тона след секунда. Слава Богу. Щеше да му изкара ангелите, ако на всичкото отгоре знаеше и песента. Но не я знаеше. Затова той я изпя — за нея, с нея. След това мина на „Ashes to Ashes“, та тя да схване цялата история.
Джери изпя последния куплет заедно с Терез и после сякаш се събуди от транс. Огледа стаята и се сети, че лошо му се пише, като се приберат баща му и майка му.
Сложи на място уискито, скри миришещата на алкохол кърпа, събра окървавената хартия и изля в мивката съдържанието на чашата със слона. Накрая прибра китарата в калъфа. Стаята изглеждаше точно както я беше заварил.
Терез седеше в кошарата си и го наблюдаваше. Той се надвеси над нея и я помириса — нищо. Жалко. Ленарт и Лайла щяха да се шашнат, като се приберяха и усетеха, че детето им дъха на Famous Grouse.
— Добре, сестричке. Доскоро.
Отиде си. След десет секунди се върна и взе китарата.
Концертът не пожъна успеха, на който се бяха надявали организаторите, но не беше и фиаско. Публиката до голяма степен се състоеше от мъже в джинсови якета и с наднормено тегло и жени, попрекалили с грима — всички на възрастта на Ленарт и Лайла. Едва неколцина младежи се бяха присъединили, за да видят певицата зад „Търпение: 0“ и толкова по-добре, тъй като нямаха право да изпълнят тази песен.
Ленарт програмира синтезатора колкото можа, но се наложи публиката да се задоволи с доста блудкави версии на старите им хитове — или опити за хитове. Очаквано най-добре приет беше „Летен дъжд“. Четирима пияни мъже с кожени елеци стояха прегърнати най-отпред и пееха с цяло гърло. Последвалите аплодисменти за малко да се окажат достатъчни за бис. Но само за малко.
След концерта няколко души дойдоха да си поговорят с тях, а един тип с шкембе, щръкнало под тениската като скрито оръжие, помоли Лайла за автограф. Къде? На корема, естествено. Лайла се подписваше все по-вихрено, докато Ленарт се усмихваше пресилено.
Накрая се появи един дребен, сухичък човек и изказа възхищението си към първата и единствена плоча на „Адърс“, та концертът се превърна в приятно преживяване и за Ленарт.
Не, не беше успех, но все пак Ленарт и Лайла изпитваха удовлетворение, докато събираха кабелите и микрофоните си и прибираха синтезатора. Някои хора ги помнеха. Не достатъчно, че да мислят за завръщане на сцената, но достатъчно, за да им дават поне малка утеха.
Бяха отсъствали от къщи поне половин час повече от очакваното и Ленарт така шофираше, че ако ги бяха спрели от пътна полиция, щеше да се сбогува с книжката си. Втурна се към къщата, без да си направи труда да извади багажите от колата, и изтича надолу по стълбите към мазето, за да провери дали всичко е наред.