Джери се облегна назад на дивана и въздъхна. Навън беше започнало да се здрачава. Той погледна китарата, изписания с акорди плик, тук-таме задраскани. Почеса се по врата.
Това пък какво беше?
Бяха минали поне три часа, откакто извади китарата от калъфа. Не, не бяха минали. Бяха отлетели. По челото му се стичаше пот и почти не си чувстваше пръстите на лявата ръка — бяха подути и зачервени. И това щеше да мине, знаеше го. Няколко дни упражнения и кожата щеше да загрубее.
Ленарт отказа малкото покани за участия през онази есен; Лайла не съжаляваше. На сцената на ралито се чувстваше тромава и поръждясала и макар вниманието да ѝ бе доставило удоволствие, не хранеше мечти да обикаля страната и да се подписва по коремите на пияни мъже. Но какви бяха мечтите ѝ? Изобщо имаше ли такива?
Албумът на Лиси Кангер, за който беше помогнал Ленарт, се продаваше прилично и те се прехранваха с парите от него и от няколкото други проекта с участието на Ленарт през годините. Чисто теоретично можеха спокойно да седят и да си въртят палците, докато парите идваха с темпо, достатъчно да им осигури екзистенц-минимум. Къщата беше изплатена и нямаха кой знае какви разходи. Всички предпоставки за бавно и безметежно минаване по пътя, който всички трябва да извървим, преди светлината да угасне.
Лайла бе привикнала с това, а Ленарт — осъзнаваше го с горчивина — се беше примирил. Докато не намери детето. Лайла не разбираше трескавата енергия, появяваща се у Ленарт при всичко, свързано с момиченцето, но и в това, както във всичко останало, го остави да прави каквото реши, понеже така беше най-лесно.
През есента и зимата Ленарт получи още няколко предложения да композира. Сравнителният успех на Лиси Кангер беше подействал като камъче в езеро и разширяващите се кръгове доведоха до нови млади надежди, които искаха подобен подем в застиналите води на кариерите си. Една песен, дори един запомнящ се припев, имаш ли нещо такова за нас, Ленарт?
Ленарт се затваряше в студиото и създаваше фрази и бомбастични ритми на синтезатора, та и напълно глух да си, пак да усетиш потенциала в демозаписите, които разпращаше на различни звукозаписни компании.
Момиченцето беше започнало да яде твърда храна; най-често го хранеше Лайла — с лъжица от бурканчетата с бебешка храна, които то омиташе с изненадващ апетит. Колкото и да ядеше, си оставаше все така необичайно хилаво и дребно за бебе; трудно обяснимо с оглед на това колко малко се движеше. На Лайла ѝ се искаше и тя да имаше такъв метаболизъм.
До есента момиченцето съвсем проходи, но все така не изричаше и дума. Единствено, докато се разхождаше из стаята, тананикаше тихо и приспивно мелодии, които Лайла никога не беше чувала. Тя нерядко заспиваше, както си седеше на походното легло и го слушаше.
Един ден момиченцето намери някакво въженце с четири възела и оттогава не го пускаше. Дъвчеше го, галеше го, търкаше го в бузата си и го стискаше в ръце, докато спеше.
Седмиците минаваха и то започна да използва новата си способност да ходи само по начин, който изпълваше Лайла с необяснима тревога. Момиченцето търсеше. Не можеше да се опише по друг начин.
Обикаляше стаята с въженцето в ръка и гледаше зад скрина, под леглото. Дърпаше чекмеджетата на писалището и пак ги затваряше. Вадеше от коша плюшените играчки, които иначе не поглеждаше, и се взираше навътре. После се връщаше при писалището и отново дърпаше чекмеджетата, проверяваше под леглото и така нататък, и така нататък, като не преставаше да си тананика.
Общо взето, се занимаваше единствено с това. От време на време сядаше на пода и галеше възлите на въженцето, но след малко пак ставаше, за да погледне зад скрина. Очите му никога не срещаха тези на Лайла, докато го хранеше. Вместо това шареха из стаята, сякаш дори когато стоеше мирно, продължаваше да търси.
Лайла седеше на леглото и наблюдаваше обиколките на момиченцето из стаята, докато у нея не започнаха незабележимо да се прокрадват страх и ужас. Колкото повече гледаше целенасоченото претърсване на стаята, толкова повече се убеждаваше, че наистина има нещо за търсене и момиченцето всеки момент ще го открие. Не можеше да си представи какво може да бъде и се питаше дали момиченцето знае.
Зимата се точеше с мрачни следобеди и стичащи се по прозорците капки дъжд. До идването на ранната пролет Лайла се бе отказала от опитите си да говори с детето. Волята на Ленарт се бе наложила от само себе си. То не приказваше, но си тананикаше; не спираше и за миг, ако някой го заговореше. Накрая вече ѝ изглеждаше безсмислено дори да се пробва. А и то тананикаше толкова красиво.