Лайла беше започнала да оставя вратата на стаята му отворена, докато седеше при него. Нямаше никакво значение. Момиченцето стигаше до вратата и се спираше като пред невидима бариера, запречваща пътя навън.
За да се намира на работа, Лайла пак се беше хванала да плете. Един ден седеше от няколко часа на леглото и плетеше нова шапка за малката, когато нещо в енергията на стаята се промени.
Лайла пусна куките. Детето стоеше точно пред прага и гледаше навън към мазето. После протегна ръка през рамката, като че ли за да провери дали там наистина има празно пространство. Направи една крачка. Лайла затаи дъх, докато то прекрачи и с другия крак и се спря, долепило пети до прага. Въртеше глава наляво-надясно.
Тананикането се измени за момент, поколеба се. После стана съвсем различно. Нова мелодия, нова тоналност. Погледът на Лайла се замъгли — осъзна, че е заплакала. През сълзи видя как момиченцето направи безкрайно бавна крачка назад, как и другият крак се прибра зад прага. Постоя неподвижно няколко секунди, докато мелодията пак се промени. После се обърна и поднови търсенето си из стаята, все едно нищо не беше станало.
За какво мечтаеш, Лайла? Имаш ли изобщо мечта?
Нещо се беше случило. Нещо беше покълнало в Лайла и смущаваше съня ѝ, или по-скоро апатията. Тя потърси слепешком във всяко ъгълче на съзнанието си, помъчи се да види какво е. Обаче не видя нищо.
Лайла си взе плетката и избяга от стаята.
Първоначалното ѝ намерение беше само да направи едно кръгче. Като че ли ѝ е редовно занимание. Напоследък заради болното ѝ коляно все Ленарт шофираше. Но ето я сега — по пътищата в дванайсет на обед, със сто и десет километра в час по лъкатушещото шосе към Римбу.
Едва след като сви в горския път, осъзна, че това е била дестинацията ѝ още от тръгването. Паркира в началото на горската пътека.
Ето тук Ленарт беше намерил момиченцето преди половин година. Лайла слезе от колата и си закопча палтото за защита от ледения дъждец. Бяха надвиснали облаци и между дърветата цареше полумрак, нищо че беше пладне. Лайла направи няколко колебливи крачки и устоя на импулса да извика. Кого ли щеше да вика? Какво изобщо търсеше? Търсеше мястото. После ще видим.
Описанието на Ленарт не беше кой знае колко подробно, но доколкото разбираше Лайла, трябваше да е някъде край пътя. Тръгна предпазливо по влажните туфи и гниещи листа, като се взираше в земята. Между стволовете подуха мразовит вятър, примесен с капки дъжд, и тя потръпна. С крайчеца на окото си мерна нещо бяло.
От един бор стърчеше счупен клон, а от него висеше парче найлон. Лайла впи поглед в земята под него. На няколко метра оттам имаше долчинка, в която се бяха събрали листа и борови иглички. Лайла дръпна найлона от клона и внимателно приклекна към ямата и се отпусна до седнало положение. Изгреба листата и игличките.
Около ямата още се виждаха следи от разровена пръст. Лайла стисна найлона в шепа, пусна го и пак го стисна. Изучаваше го, но не откри нищо повече от бял найлон. Пъхна ръка в дупката. Нищо.
Оттук идваше момиченцето. Тук беше лежало. В този найлон, в тази яма. Никакви следи не водеха дотук, никакви следи не извеждаха оттук. Тук започваше всичко.
За какво мечтаеш, Лайла?
Дълго време стоя така, с ръка в ямата, прокарваше длан по дъното, сякаш търсеше някаква остатъчна топлина. После отпусна гръб и склони глава. Леден дъжд закапа във врата ѝ; тя погали мократа земя и прошепна:
— Помогни ми, Мъничка. Помогни ми.
И Джери забелязваше промененото поведение на Терез при посещенията си веднъж на няколко седмици, но това не го тревожеше. Нещо в маниера на търсене на сестра му го караше да смята, че тя търси изход, път навън, който не минаваше през вратата (тя вече излизаше от стаята и проучваше останалата част от мазето). Търсеше вратичка, така да се каже. Такова нещо обаче не съществуваше — той го знаеше по-добре от всеки. Но я оставяше да прави каквото иска. Имаха си по-важна работа.
Около месец след като пяха Боуи, той ѝ беше изсвирил една от собствените си мелодии, записани на плика за писма. Беше сметнал песента за нещо като бритпоп ала „Суейд“, но щом Терез се включи, тя се превърна по-скоро в хибрид между шведска народна музика и най-печалния тип кънтри. Без пари, без любов, без посока.
През зимата той повтори заплахата си да разкрие съществуването ѝ пред света, но този път срещу мълчанието си поиска от време на време да остава насаме с нея.
Веднага щом довършеше някоя песен, идваше на гости. Затваряше се с Терез в стаята ѝ и окачваше одеяло на прозореца, за да не вземе Ленарт да слухти. И после пееха.