Между другото песните ставаха значително по-мрачни, щом се включеше гласът на Терез. Макар може би „по-мрачни“ да не е точната дума. По-сериозни. Тъй или иначе, след като ги чуеше изтананикани от Терез, Джери се удивляваше какви хубави мелодии умее да пише. Когато той си ги пееше, звучаха съвсем обикновени.
В композирането нямаше никаква друга цел, освен че го караше да се чувства по-добре. Щом седнеше до Терез и изсвиреше Emaj7 като за начало — това им беше ритуалът, — и Терез отговореше с ясния си глас, сякаш всичко лошо изтичаше от него.
После започваха да импровизират и Терез превръщаше простичките му мелодии в истинска музика — и тогава в продължение на няколко минути той се намираше някъде другаде, на едно по-добро място. Може би все пак съществуваше вратичка, път навън — пък било то и за миг.
Лайла знаеше, че трябва да се сложи край.
Всичко започна в онзи ден, след като се прибра от посещението на мястото, където Ленарт бе открил момиченцето. Тя започна да търси. Първо отвори шкафа със старите грамофонни плочи и ги разгледа. После провери гардеробната. В продължение на няколко дни отваряше всяка една кутия и кашон със стари вещи. Постепенно претършува къщата до последното ъгълче.
След това мина още веднъж през всички вече претършувани места. Може първия път да не е внимавала. Може да е пропуснала нещо.
Докато се ровеше, попадаше на по някоя забравена играчка или сувенир от ваканция. Дълго гледа едно дървено човече от Майорка, което пускаше цигари от устата си, като му натиснеш шапката. Беше го забравила напълно и се опита сама да се убеди: това е то.
Същевременно добре знаеше, че се самозалъгва и че това, което търси, всъщност не съществува. И въпреки това не се отказваше. А иначе продължаваше да седи и да гледа как момиченцето прави същото. Лайла усещаше, че е на път да премине границата. Всеки момент щеше да се чуе тихо изщракване вътре в черепа ѝ и след това щеше да полудее съвсем.
Дотам беше стигнала, че едва ли не копнееше за този ден. Тогава вече нямаше да ѝ се налага да отговаря за поведението си. Тогава и тя като момиченцето щеше да получи стая, легло и храна в определени часове. Нищо повече.
Но преди това я надви изтощението. Започна да прекарва цялото си време седнала на креслото в хола, без да прави абсолютно нищо. Нямаше сили да търси повече, нямаше сили да решава кръстословици, нямаше сили да мисли. От време на време Ленарт идваше да я хули, но тя едва го чуваше. Не чувстваше нищо освен смътен срам от това, в което се бе превърнала.
Един ден, докато Ленарт беше в Стокхолм, а тя бе прекарала последните два часа в креслото, най-после се чу нещо като изщракване. Някаква ципа се скъса, всичко се проясни и тя взе решение. Изправи гръб и отвори широко очи.
Не беше потърсила в гаража. Не. Затова сега щеше да отиде в гаража и да отвори някой шкаф или да извади някоя кутия, и първото видяно щеше да е то. Независимо какво се окажеше, то щеше да е каквото бе търсила. Реши го.
Обхванаха я бодрост и жар, каквито не бе изпитвала от месеци. Забърза през градината. Гаражната врата беше удобно открехната, след като Ленарт бе изкарал колата. Слънцето грееше от бледото юлско небе. Лайла се промуши в сумрачното помещение.
На един плот стояха малко инструменти и резервни части за колата, а под него — поставка с три кутии. Лайла застана пред поставката и внимателно протегна ръка към трите кутии подобно на водещия на бинго-лото, когато печелившият избираше кутията с наградата си. Каква ли ще бъде? Ваканция на Малдивите или сто кила кафе?
Лайла каза „онче, бонче, счупено пиронче“ и показалецът ѝ се спря на средната кутия. Тя я издърпа.
Не можеше да бъде по-ясно. Вътре имаше само едно нещо. Чисто ново десетметрово найлоново въже. Лайла го извади и го претегли в ръце.
Да. Вече знаеше какво трябва да направи. Звучеше логично. Звучеше като облекчение.
През следващите дни беше като в опиянение. Изведнъж делничните задължения взеха да ѝ се струват приятни, или поне смислени, понеже знаеше, че ги изпълнява за последно. От време на време сядаше при момиченцето и му съчувстваше за безплодното търсене. Нейното собствено търсене беше приключило.
Никакви болки в крака повече, никакъв срам от тромавото тяло, никога вече постоянно глождещото я чувство, че не става за нищо. Край. Скоро.
Ленарт забеляза промяната у нея и поомекна, стана едва ли не дружелюбен. За разлика от обикновено сега я търпеше. Но нищо повече от това: търпеше я. Най-после ѝ се изясни. За Ленарт щеше да е освобождаващо да се отърве от нея. Никой нямаше да плаче за загубата ѝ. Единственият въпрос беше да го направи.