Това се оказа проблем. Не че се страхуваше от смъртта, а по-скоро — колкото и нелепо да звучи в случая — се боеше да се обеси. Боеше се от болката и от това, че беше някак грозно.
Но в крайна сметка не беше задължително да използва въжето. То просто ѝ посочи пътя, важното беше резултатът. Тя обмисли въпроса и реши как да го извърши; оставаше само да дочака сгоден случай.
Той се появи след близо месец. В началото на август цяла седмица валя силно, а после имаше няколко топли и слънчеви дни. Идеално за бране на манатарки в горите. Ленарт тръгна на лов и за по-оригинално взе колелото.
Лайла се пошегува, че ѝ е интересно с какво ще се върне този път. Ленарт яхна велосипеда и се посмути, когато тя се наведе, целуна го по бузата и му каза довиждане. Преди да свие зад ъгъла, той се обърна да я види. Тя му махна. После се прибра и извади прахосмукачката.
Съвсем спокойно измъкна маркуча от прахосмукачката и взе ролка самозалепваща лента. Леко парене под лъжичката от нетърпение, но нищо повече.
Не си направи труда да се сбогува с момиченцето. Ако имаше някой, на когото ни най-малко не му пукаше жива ли е или мъртва, това беше то. Бяха прекарали много време заедно, но така и не бяха осъществили истински контакт. Детето живееше в свой собствен свят, в който нямаше място за други хора.
Ами Джери? Да, Джери сигурно щеше да се натъжи, а и тя не можеше да си представи как ще се повлияят отношенията между него и Ленарт. Не че я беше грижа. Беше отнело известно време, но тя най-сетне беше достигнала онзи непукизъм, необходим на самоубийците.
Затвори вратата на гаража и се заключи вътре. Запали луминесцентната лампа на тавана; предпочиташе по-мека светлина, но нямаше какво да се направи.
Маркучът от прахосмукачката пасна така добре на ауспуха, че не се наложи да ползва самозалепващата лента. Тя пъхна другия край на маркуча през открехнатия прозорец на задната седалка. След това седна на шофьорското място и затвори вратата.
Така. Това беше.
На ключодържателя висеше пластмасова фигурка на Снупи. Поради липсата на друга алтернатива тя целуна кученцето по носа, каза му сбогом, вкара ключа и го завъртя. Двигателят запали.
И радиото се включи. Беше забравила, че заради някаква засечка нямаше как да го изгаси при запален двигател. И така, докато газовете проникваха през прозореца и купето се задимяваше, на нея ѝ се налагаше да слуша „Сомар“ с някакъв моден комик, разправящ забавен инцидент от кръчма във Вестерос. Лайла затвори очи и се помъчи да направи същото и с ушите.
Изминаха едва няколко минути и я обхванаха сънливост и леко гадене. Клепачите тежаха сто пъти повече от обикновено и се намираха някъде извън тялото, където тя не можеше да ги управлява. Всичко се движеше, както се беше надявала, и безсъзнанието приближаваше. Много отдалеч чуваше комикът да приключва с интонация, подсказваща, че е време за бурен смях; а след това пуснаха песен. Лайла щеше да умре на фона на някой модерен попхит. Не че имаше значение. Разнесе се бърза мелодия на тромпет, буйни ритми на барабан и накрая глас, който Лайла разпозна.
Юлия Сесар. Пееше с цяло гърло първия куплет на „Ани от Амьорка“ — беше на осемдесет и две години, когато тази песен стана хит.
Лайла знаеше какво идва и тялото ѝ се напрегна, клепачите трепнаха и челюстите се стегнаха, когато Юлия Сесар си пое дъх и така кресна, че тонколоните изскърцаха: „ЮЮЮНАААЙТИД СТЕЙТС ОФ АМЬОРРРКА!“
Лайла с усилие отвори очи. Колата беше пълна с отровен дим; мускулите ѝ сякаш бяха заменени от олово. Юлия Сесар продължаваше да се дере с неестествено мощния за възрастта си глас.
Лайла се разкашля. Успя да размърда ръце и разтри очи. Някаква буца в стомаха ѝ се мъчеше да стигне гърлото.
Какво по дяволите… Мамка му!
Юлия Сесар. На осемдесет и две години. Стоеше пред микрофона и пееше тази пълна идиотщина с такава жар и кеф. Беше я гледала по телевизията. Посивялата вълниста коса, натежалото старо тяло, махащите ръце, искрата в очите, докато крещеше тъпотиите си.
Дотук. Лайла успя да вдигне изтръпналата си лява ръка и да я пусне върху дръжката на вратата. Дръпна и вратата се отвори. Лайла се стовари навън и запълзя по пода на гаража. Докато пълзеше към изхода, подът се люлееше наляво-надясно, и тя сигурно щеше да се строполи окончателно, ако ритъмът на песента не я пришпорваше.