Веднъж в края на седемдесетте беше пробвал кокаин. Една модерна тогава рокбанда му беше предложила и той бе приел. Една магистралка и никога повече не повтори: беше се оказало прекрасно. Наистина прекрасно.
Човек винаги изпитва някаква болка. Все някъде нещо те стяга — ако не в тялото, то в мислите. Боли те. Винаги. Кокаинът беше унищожил болката. Тялото му се бе превърнало в кадифена обвивка, съдържаща само ясни мисли. Мъглите се бяха вдигнали и животът бе прекрасен. След това Ленарт бе осъзнал, че търсенето на това чувство може да се превърне в проект за цял живот. Затова се отказа.
А сега седеше с ръце на волана и изпитваше нещо подобно, само че без помощта на наркотици. Вътре в него цареше пълно спокойствие, гората грееше в есенните си цветове, а някакво огромно същество бе затаило дъх и чакаше решението му. Ленарт бавно посегна към ключа — Неговата ръка! Имаше си ръка с пет пръста, която мърдаше, както му скимне! Какво чудо! — запали двигателя и пое по обратния път.
На главното шосе го изпревариха няколко пъти, понеже лазеше в банкета като костенурка. Бебето нямаше нито кошница, нито столче, затова Ленарт караше все едно пренася купа, пълна до ръба с безценна течност. Детето изглеждаше толкова уязвимо и преходно, че и най-малкото необмислено движение можеше да сложи край на съществуването му.
Гърбът му лепнеше от пот, когато десет минути по-късно сви в алеята, спря двигателя и се озърна. Не се мяркаше жива душа; Ленарт грабна детето и затича към къщата. Качи се на верандата и установи, че вратата, както винаги, е заключена. Почука два пъти, пауза и после още два пъти.
Хладен бриз близна потния му гръб и той притисна бебето по-здраво до гърдите си. След десетина секунди чу предпазливите стъпки на Лайла по коридора, видя как шпионката потъмнява, докато тя проверяваше кой чука. После вратата се отвори. Лайла стоеше като някаква масивна преграда пред него.
— Бързо се прибра, какво…
Ленарт се промуши покрай нея в антрето и забърза към кухнята. Вратата зад него се затвори и Лайла извика:
— Не с обувките, ума ли си изгуби, не влизай с обувките, Ленарт!
Ленарт стоеше объркан насред кухнята. Досега просто бе бързал да се добере до сигурността на къщата. Сега обаче не знаеше накъде да се обърне. Понечи да остави бебето на кухненската маса, но веднага се разкая и го притисна към себе си, като се въртеше в кръг в търсене на посока.
Лайла дойде в кухнята със зачервено лице.
— Сваляй си обувките, като влизаш, току-що изчистих, а ти…
— Млъквай.
Лайла си затвори устата и отстъпи половин крачка. Ленарт поотпусна хватката си около бебето, смъкна малко пуловера и отвътре се показаха теме и рядка руса коса. Ченето на Лайла увисна.
Ленарт надигна вързопа.
— Намерих дете. Новородено. В гората.
Чу се тихо цъкане, когато езикът на Лайла се лепна за небцето и после пак се отлепи в търсене на думи. Накрая успя да прошепне:
— Какво си направил?
— Нищо не съм направил. Намерих я в гората. В една яма.
— В яма ли?
Ленарт обясни набързо какво беше станало. Лайла стоеше като вкаменена с ръце на корема. Само клатеше глава. Когато Ленарт стигна до момента с изкуственото дишане, изведнъж се тросна:
— Няма ли да престанеш да си клатиш главата, докато говоря?! Страшно е дразнещо.
Главата на Лайла замръзна насред движението. Тя колебливо пристъпи напред и погледна бебето с израз на стаен ужас. Очите и устата му бяха здраво стиснати. Лайла зачупи ръце.
— Какво смяташ да правиш?
Изборът на бебешки принадлежности се беше разширил значително, откакто Джери беше малък. Имаше биберони с една дупка, с две дупки, с големи дупки, с малки дупки. Различни размери бутилки. Ленарт грабна наслуки три вида и ги пусна в количката.
Положението с памперсите беше същото. За Джери бяха ползвали платнени пелени, които после перяха, но такива вече не се продаваха в супермаркет ИКА. Ленарт стоеше пред стелажа с разноцветни найлонови опаковки като будист пред Стената на плача — това просто не беше неговият свят. Нямаше понятие.
За малко да постъпи като с бутилките, но в последния момент забеляза, че памперсите са с различни размери за различните възрасти. За новородени изборът беше сведен до два вида и Ленарт взе един пакет от по-скъпите. За щастие сухото мляко се предлагаше само в една разновидност и той добави две червени кутии към съдържанието на количката си.
Оттам нататък не знаеше какво повече трябва.