След около четирийсет секунди то сбърчи вежди, сякаш очакваше нещо да се случи. Цигулката набираше сила, пианото свиреше все по-мощно, лъкът се плъзна малко по-грубо и лицето на момиченцето се напрегна, то заклати глава, здраво стиснало решетките на кошарата.
Музиката се поуспокои, цигулката стана нежна и плавна, но момиченцето слушаше с подозрителна физиономия, сякаш усещаше как по-бурната част дебне през цялото време. Цигулката отново се развихри, пианото я последва и детето взе да се тресе и да се клати наляво-надясно в кошарата, а лицето му се изкриви като от болка.
Ленарт се завтече да спре записа.
— Какво ти е, Мъничка?
Малката не го погледна, никога не го правеше. Вместо това фиксираше сиди плеъра с очи и се люлееше като луда в кошарата. Ленарт не бе виждал никого да реагира така на музика. Сякаш струните, по които се движеше лъкът, бяха нейните нерви. Сякаш звукът се забиваше право в сърцето ѝ.
Ленарт мина на една от сонатите за виолончело и мекият звук на инструмента поуспокои детето, дори и в по-бързите части. А щом стигнаха до краткото адажио в сонатата в ла мажор, то за първи път започна да припява.
След няколкодневни експерименти стана ясно, че адажиата се нравеха най-много на момиченцето. От алегрото ставаше неспокойно, а от скерцото направо изпадаше в отчаяние. Ленарт програмираше сиди плеъра да пуска само адажиата от всеки диск. След това сядаше на леглото и гледаше детето, слушаше го, когато гласът му се присъединеше като трети инструмент в сонатите.
Отначало беше щастлив. Имаше чувство, че е проникнал в самото сърце и ядро на музиката. А после се качваше по стълбите и се намираше в нещо като музикална нирвана. Беше хубаво. Той беше в хармония.
Хубавите неща обаче са кратки.
Дните и седмиците се нижеха и от Бетовен минаха на Шуберт и Моцарт. Както се намираше в музикален екстаз, Ленарт изведнъж се загледа в пръстите си. Нещо с тях не беше както трябва. Пробва да вдигне момиченцето само за да почувства тежестта му и топлотата му, но не беше достатъчно. Пусна го обратно в кошарата.
Не можеше да го остави да обикаля из стаята, докато плеърът работеше. То отиваше при него и започваше да го проучва по доста грубиянски начин. Удряше с малките си юмручета по тонколоните или се мъчеше да вдигне целия апарат и да го разтресе, все едно очакваше от него да изпадне нещо.
Отначало Ленарт го изтълкува с това, че в крайна сметка момиченцето не харесва музиката; един път обаче го остави да продължи, докато успя да счупи плеъра и тогава му се изясни какво цели. То търсеше музиката, търсеше откъде идва. Искаше да влезе в машината и да открие какво свири вътре. Ленарт нямаше как да му обясни, затова чисто и просто купи нов плеър и внимаваше детето да не го докопа.
След като го пусна в кошарата, Ленарт обиколи един път стаята, загледан в пръстите си. Струваха му се лъскави и бели като клавиши на пиано. Постави ги на невидима клавиатура и си представи, че свири Моцартовата соната, която се носеше от плеъра. Не. Не свиренето му липсваше, беше свирил достатъчно. Отвори и затвори ръце. Чувстваше ги толкова странно празни. Нещо липсваше, нещо трябваше да се направи.
Ленарт отиде в мазето и включи луминесцентната лампа над работния плот. От закачалките висяха спретнато подредени всякакви инструменти. Винтове, пирони и гайки, сортирани в малки отделения на полицата. Никога не се беше изживявал като голям майстор, но обичаше самите инструменти. Всичко в тях беше толкова просто и ясно. Всеки инструмент беше произведен за определено предназначение; като продължение на човешката ръка. Ленарт взе бормашината и я претегли в ръка. Беше приятно да я държи. Натисна копчето, но нищо не стана. Батерията се беше изтощила. Намери зарядното и го включи. Повъртя отвертките, докосна чука.
Я да взема да измайсторя нещо.
Лайла беше сготвила зелеви сарми; в къщата цареше блажена тишина. След като се нахраниха, Ленарт се зае да нарежда съдовете в миялната и подхвърли небрежно:
— Абе, имаме ли нужда от нещо? Нещо за измайсторяване?
— Май не, какво например?
— Не знам. Затова питам.
— Как така за измайсторяване?
— Ами, така. Нали знаеш какво е. Да сглобиш разни части и да се получи нещо. Да измайсториш нещо.
— И за какво ти е да го правиш?
Ленарт въздъхна и изхвърли остатъците от чинията си, преди да я сложи в машината. Защо ли изобщо попита?