Наля прах и затръшна вратичка на съдомиялната ненужно силно.
Лайла следеше движенията му, облегнала буза на дланта си. Когато той взе кърпата и започна да бърше масата, тя се обади:
— Етажерка за обувки.
Ленарт преустанови кръговите движения с кърпата и си представи пода в антрето им. Имаше само четири чифта обувки. По един чифт ежедневни и един чифт сабо за всеки. Гумените ботуши стояха в килера.
— Да — промълви той. — Да, може.
— И ще можем да си държим там и гумените ботуши — додаде Лайла.
— Да, да.
Той погледна Лайла. Беше свалила няколко килограма през последните месеци. Вероятно имаше връзка с факта, че той вече не намираше хартийки от шоколадови бонбони из къщата. Беше престанала да се тъпче за утешение.
Сигурно беше от светлината — както се отразяваше от мушамата на масата и осветяваше лицето ѝ отстрани. За един кратък миг Лайла му се видя красива. Разстоянието от неговата ръка до нейното лице беше само половин метър и той сякаш отстрани видя как ръката му бавно се вдигна от масата и я погали по бузата.
След това той грабна парцала и зажули едно засъхнало леке от боровинково сладко така френетично, че мушамата се плъзна от масата. Той изплакна кърпата, окачи я на крана да съхне и промърмори:
— Етажерка за обувки, значи.
През следващите седмици Ленарт направи етажерка за обувки, две закачалки за хавлии и едно шкафче за ключове. Не му хрумваше от какво повече имат нужда и затова мина на къщички за птици.
Понякога, докато вдишваше мириса на дървото и слушаше някой Шубертов квартет откъм стаята на момиченцето, се чувстваше напълно в мир със света. Макар и с малки стъпчици, всичко беше тръгнало в правилната посока. Острите, груби ръбове на съществуването се бяха загладили — първо с пила, после с шкурка — и той можеше да се плъзга през живота, без да му се забиват трънчета в пръстите.
Ленарт си сложи антифоните и включи пробивния трион, за да изреже прозорчета и врати в това, което щеше да се превърне в къщичка за птици — копие на тяхната къща. Беше пипкава работа и изискваше съсредоточаване, и когато пет минути по-късно той изключи триона и свали антифоните, от челото му капеше пот.
Тишината след ужасното бръмчене на триона беше приятна, но не беше ли прекалено тихо? Откъм стаята на момиченцето не се чуваше нито музика, нито тананикане. Той остави инструментите и отиде да провери какво става.
Момиченцето се беше измъкнало от кошарата. Докато той режеше и не чуваше нищо, то се беше промъкнало зад гърба му, беше взело чука и се бе нахвърлило върху сиди плеъра. С удари и къртене беше разбило и двете тонколони и беше измъкнало мембраната. А сега я драскаше с пръсти и късаше кабелите, като клатеше глава.
Той отиде при него и се опита да издърпа от ръцете му изпочупените чаркове, но то отказа да пусне. Друсаше ги и ги дъвчеше.
— Дай ми ги — увещаваше той. — Ще се порежеш.
Момиченцето го изгледа с присвити очи. След това каза ясно и отчетливо:
— Музика.
Ленарт така се удиви, че спря да дърпа и го зяпна. Това беше първата дума, която чуваше от детето. Той се наведе към него и попита:
— Какво каза?
— Музика — повтори момиченцето и издаде нещо средно между ръмжене и хленч, докато удряше мембраната в пода.
Ленарт коленичи до него и каза:
— Музиката не е там.
Момиченцето спря да удря и го погледна. Погледна го. Няколко секунди се взира в очите му. Ленарт го прие за насърчаване и се помъчи да обясни по-добре:
— Музиката е навсякъде. Вътре в теб. Вътре в мен. Когато пеем, когато свирим. — Той посочи счупения плеър. — Това е само машина.
Напълно забрави решението си да не говори с момиченцето. Вече нямаше никакво значение. И Лайла, и Джери му приказваха, с този проект беше свършено. Той отново посочи плеъра:
— Разбираш ли? Машина. Хората правят музиката.
Ленарт извади диска, евтино издание на втория струнен квартет на Шуберт. Пъхна показалец в дупката и го показа на детето.
— Музиката е записана тук.
Момиченцето не реагира на думите му, но все пак обърна ококорени очи към диска. Наклони глава, сбърчи нос. Ленарт обърна диска към себе си, за да види какво го е впечатлило. И видя лицето си.
Разбира се.
Доколкото знаеше, момиченцето никога не беше виждало огледало. Отново обърна лъскавата повърхност към него и промълви:
— Това си ти, Мъничка. Това си ти.
Момиченцето се взираше като омагьосано в диска на пръста му; после прошепна: „Мъничка…“ докато от ъгълчето на устата му се проточиха лиги. То пропълзя по-наблизо, без да изпуска от очи огледалния си образ. Протегна ръце към диска и Ленарт го пусна. Едва тогава забеляза, че беше пуснало въженцето с възлите; то се търкаляше, излиняло и сдъвкано, на пода зад детето. А то вече имаше очи само за диска.