Малко по-късно Ленарт го сложи в кошарата, все така стиснало диска с две ръце и загледано в сребристата повърхност. Беше напълно недостъпно. И все пак Ленарт облегна брадичка на ръба на кошарата и повтори:
— Музиката не е там, Мъничка. Тя е тук — той посочи сърцето ѝ — и тук — и докосна слепоочието ѝ.
Джери намери време да дойде на гости чак в началото на пролетта. Причината беше в едно малко бизнес начинание, с което се бе захванал.
От няколко години поработваше на черно в билярдната зала в Нортелйе — отбиваше се, ако имаха нужда от помощ. Една вечер стоеше зад тезгяха и миеше чаши, когато в кафенето влезе негов стар познат. Ингемар. Поговориха си малко и при предложението на Джери за една руска контрабандна бира от тайния запас. Ингемар вдигна вежди.
— А цигари имаш ли?
Джери отвърна, че няма, а и алкохолът е само за приятели, но пък Ингемар не е от тия, дето ще хукнат при ченгетата да го изпеят, нали?
— Не, не — изсмя се Ингемар и си отвори бирата със запалката. — Точно обратното. Ами ако ти кажа: осемдесет кинта кутията? Какво мислиш?
— Да не е някой полски боклук, направен от слама и вестникарска хартия?
— Ами! „Марлборо“. Честно да си кажем, не знам дали е пиратска фабрика или нещо такова, но вкусът е същият. На. Опитай.
Ингемар му подаде един пакет и Джери го огледа. Нямаше нито бандерол, нито печат, но иначе си изглеждаше съвсем нормално. Взе една цигара и запали. Никаква разлика.
В момента Ингемар работел като тираджия, най-вече в балтийските държави. Имал човек в Естония, който продавал евтини цигари, стига да не задаваш много въпроси. Той се огледа предпазливо — две от билярдните маси бяха заети, а трима души седяха около една маса и пушеха.
— Не би трябвало да ти е проблем да шитваш по… колко… да кажем петдесет кутии на месец. Даваш няколко десетачки и си готов.
Джери се замисли. Сто и двайсет кинта за кутия щеше да е добра цена. Печалбата му щеше да е две хиляди на месец.
— Окей. Действаме. Кога ще ми ги доставиш?
Ингемар се ухили.
— Веднага. Камионът е вънка.
Паркиран на улицата пред билярдната зала беше не тирът на Ингемар, а обикновен автомобил. Ингемар се озърна и отвори багажника. Беше наполовина запълнен от два черни чувала. Ингемар показа кутиите, опаковани пет по пет.
— Четири бона — заяви. — Като нови.
— Нямам толкова в мене, както можеш да се досетиш.
— Ще ми ги дадеш другия път. Като натрупаш малко начален капитал.
Заедно пренесоха чувалите в боклукчийското отделение и си стиснаха ръцете с уговорката да се видят след месец.
Още същата вечер Джери пробута осем кутии и после му беше по-лесно под закрилата на мрака да закрепи останалите кутии отзад на мотоциклета и да се прибере у дома. В бъдеще щеше да помоли Ингемар да му ги доставя направо там.
Той нареди четирийсет и двете кутии в четири спретнати купчинки в ъгъла на хола и седна на креслото да ги погледа с ръце, сключени на корема. „Така — помисли си, — щрак и ето ме — предприемач.“ Като знак, че приема нещата сериозно, той изпразни портфейла си и прибра шестстотин и четирийсетте крони на Ингемар в един плик.
Опипа останалите триста и двайсет крони. В билярдната зала работеше по шест часа без почивка и получаваше петдесет крони на час. Ако тази работа с цигарите потръгнеше, надницата му изведнъж щеше да се удвои.
Стотачка на час. Без данъци. Чиста работа. Идеално.
Петдесетте кутии се разпродадоха като топъл хляб и на следващия месец Ингемар си получи парите и докара следващата пратка директно в дома на Джери. Беше изкушаващо да разшири дейността, но Джери съзнаваше, че трябва да бъде внимателен и да продава само на хора, на които може да се разчита. Да не става алчен. Тогава всичко щеше да отиде по дяволите.
Ролята му на прекупвач му спечели известно уважение в квартала. Можеше да се навърта в билярдната зала и без да е на работа, а и хората бяха по-склонни да разговарят с него от преди. Имаше приятели в града и тъй нататък. Удовлетворението, което му носеха миговете с Терез, вече не изглеждаше чак толкова жизнено необходимо.
Все пак в началото на март взе китарата и се метна на мотора; запали на седмия опит. Беше започнал сериозно да обмисля дали да не си купи нов, по-хубав. Тези дни не беше толкова невъзможно.
Къщата си стоеше и изглеждаше точно както при последното му идване преди четири месеца. Но нещо друго се беше променило. На Джери му отне известно време да установи какво точно, но когато седна на кухненската маса да пие кафе с Ленарт и Лайла и да яде домашен сладкиш, изведнъж му се изясни.