Какво беше станало наистина? В що за секта бяха влезли Ленарт и Лайла?
В онази, най-обикновената, която включва само двама членове и за която могат да получат покана единствено търпеливи женени двойки, и то в най-добрия случай. Секта с мото: „Имаме само един друг.“ Ленарт не можеше да обясни кога точно бяха стигнали този етап, но един ден се озова в кухнята, топлещ кифлички в микровълновата и чакащ Лайла да се прибере от Нортелйе. Докато гледаше как кифличките бавно се въртят, усети, че Лайла му липсва. Че чака с нетърпение завръщането ѝ, за да могат да пият кафе и да ядат топли кифлички. Че ще бъде приятно.
Може да прозвучи като глупаво клише, но ако нещо може да се изрази просто и ясно, защо не?
Ленарт започна да цени каквото има.
Не че се влюби отново в Лайла или пък старите злини бяха забравени и всичко започваше отначало. Такива неща стават само в жълтата преса. Но той започна да гледа на съществуването с други очи. Вместо да скърца със зъби за всичко пропуснато, сега се радваше на постигнатото.
Имаше добро здраве, прилична къща, работа, която му допадаше и му носеше известно признание. Съпруга, която не го беше изоставила през всички тези години и която му желаеше единствено доброто, напук на всичко. Син, който, ако не друго, поне не беше наркоман.
Освен това го бяха избрали за пазител на онзи дар, скрит в мазето. Момиченцето не се побираше в шаблона — то беше просто каприз на съдбата, а и огромна отговорност. Дори и носенето на отговорност обаче може да дава някакъв смисъл на съществуването.
С две думи, нелош живот. Може би не достатъчно за некролог със златна рамка и хвалебствени слова, но съвсем сносен. Беше сносен. Ставаше.
Все още не можеше да нарече Лайла хубава, но понякога, на определена светлина… През последните месеци беше свалила поне десет килограма и неведнъж, когато си лягаха да спят, топлото ѝ тяло, плътта ѝ събуждаха страстта му и двамата правеха онова, което се очаква от съпрузи. Това доведе до по-непринудена атмосфера и близост между тях, а това на свой ред промени още повече отношението му към нея и така нататък, и така нататък.
Момиченцето беше около петгодишно, когато Ленарт и Лайла отпразнуваха кръгла годишнина от сватбата си. Да, отпразнуваха. На вечеря пиха вино, а после пиха още, докато разглеждаха стария албум със снимки и слушаха АББА. Изведнъж момиченцето се появи в хола. За първи път се бе качило само в къщата. Погледът му се плъзна из стаята, без да се спира върху Ленарт и Лайла. То седна на пода пред камината и започна да гали главата си в едно декоративно каменно тролче.
Ленарт и Лайла бяха щастливи и леко пияни. Без да се замислят, взеха момиченцето между себе си на дивана. То не пусна трола, а го стисна между бедрата си, за да си освободи ръцете да го проучи.
„Hole in Your Soul“ приключи и в стаята зазвуча пиано — интродукцията на „Thank You for the Music“.
Лайла запя. Макар да не можеше да достигне нито височините, нито бистротата на Агнета, пак звучеше добре. Веднага получи подкрепление от страна на момиченцето, което инстинктивно схвана мелодията и взимаше тоновете част от секундата след като ги чуеше от АББА.
Гърлото на Ленарт се присви. На припева не можа да се удържи и също се включи.
Пееха за това, което ги свързваше. Полюшваха се заедно на дивана — дори и момиченцето. Песента бавно заглъхна. И Ленарт, и Лайла се бяха просълзили и за малко да сблъскат глави, когато едновременно се наведоха да целунат детето по челото.
Беше хубава вечер.
Момиченцето започна да излиза от стаята си. Удивително беше колко време му трябваше, но най-сетне дойде денят, когато то пожела да разшири света си. А и тъй или иначе развитието му беше забавено във всяко едно отношение, с изключение на музикалността. Отне дълго време да го научат да се грижи за личната си хигиена, движеше се неуверено и тромаво, а хранителните му навици бяха като на много малко дете. Все така отказваше да яде друго освен бебешки пюрета и на Ленарт му се налагаше да ходи до отдалечени магазини, за да не събуди подозрения. То имаше тенденция да се привързва към неживи предмети вместо към живи същества, а говорът му се развиваше изключително бавно. Изглежда, разбираше всичко казано, но отговаряше само с фрази от по две-три думи, а себе си наричаше „Мъничка“.
„Мъничка още храна.“ „Мъничка дава това.“ „Това маха.“
Изключение правеха текстовете на песните. Като се има предвид ограниченият речник на момиченцето, беше невероятно да го чуеш как пее някоя песен на английски, и то с перфектно произношение. „Пее“ може би не е точната дума. То възпроизвеждаше песента. В деня след годишнината например то обикаляше из мазето и пееше „Thank You for the Music“ със специфичната дикция на Агнета Фелтскуг; знаеше почти целия текст.