След онази вечер Ленарт свали всички ограничения и Лайла получи разрешение да сподели музикалния си вкус с момичето. Шуберт и Бетовен застанаха рамо до рамо със Стикан Андершон и Петер Химелстранд в сиди плеъра.
Но проблемът, който Ленарт бе отказал да приеме, сега бе назрял. Не можеха да позволят момиченцето да се покаже извън къщата. Една възможност беше да го заключват вътре, но това не представляваше никаква алтернатива. Какво щяха да правят?
— Ленарт — подхвана Лайла няколко дни по-късно, докато двамата окачваха нова къщичка за птици в градината, — трябва да приемем, че всичко свърши.
Ленарт стоеше на най-горното стъпало и изпусна къщичката, която се мъчеше да окачи. Вкопчи се в дървото и облегна чело на ствола. После слезе, седна на третото стъпало и погледна Лайла в очите.
— Можеш ли да си го представиш? — попита. — Да я изоставим и никога повече да не я видим?
Лайла се замисли и се помъчи да си го представи. Липсата. Мазето — празно, бурканите с детска храна — изчезнали, гласът на момиченцето — затихнал завинаги. Не. Не го искаше.
— Не си ли съгласен, че в такъв случай трябва да я осиновим? Все пак тя има само нас, привикнала е с нас. Би трябвало да го вземат предвид.
— Първо, не съм сигурен, че ще бъдат толкова снизходителни, и, второ… — Той стисна ръката на Лайла. — И двамата го знаем, нали? Нещо не е наред с нея. Нещо сериозно. Ще я затворят в някое заведение. Някъде, където няма да ценят това, което ние ценим у нея. Ще я виждат единствено като… увредена.
— А какво ще правим? Рано или късно тя ще излезе през пътната врата и тогава шансът да я задържим ще бъде още по-малък. Какво да правим?
— Не знам, Лайла. Не знам.
Думите на Лайла за пътната врата дадоха идеята на Ленарт. Проблемът беше прост: момиченцето не биваше да излиза през пътната врата. Къщата им беше закътана и рискът някой да го види през прозореца бе минимален. Освен Джери никой не идваше на гости.
Ако обаче излезете през пътната врата, можеше да продължи по алеята. Да излезе на шосето. Да навлезе в гората, да стигне до града. До чужди хора. А те щяха да задействат машинарията, която щеше да им я отнеме.
Ленарт най-сетне откри решение — далеч не беше убеден дали ще се получи, но друго не му идваше наум. Без да споменава на Лайла, измисли история и я разказа на момиченцето.
Историята беше следната: светът бе място, населено от големи хора. Хора като него, Лайла и Джери. Някога имало и малки хора. Като момиченцето. Като Мъничка. Но големите хора убили всички малки хора.
Ленарт забеляза, че момиченцето не разбра думата „убили“ и я смени с „изяли“. Като храна. Големите хора изяли малките.
В този момент момиченцето направи нещо много необичайно. То зададе въпрос. Забило сърдит поглед в стената, то попита:
— Защо?
Ленарт не беше изпипал историята и се принуди бързо да измисли някакъв отговор. Обясни, че зависело какво има човек в главата. Почти всички хора имали омраза и глад в главата. Но имало и такива като него, Лайла и Джери — те имали любов в главата.
Момиченцето повтори думата, която беше пяло безброй пъти, но никога не бе изговаряло:
— Любов.
— Да — кимна Ленарт. — И когато човек има любов в главата, иска да обича и да се грижи за малките хора, а не да ги яде.
Той продължи с разказ за всички големи хора, които бил виждал да дебнат около градината в търсене на малък човек за изяждане. Да, толкова било страшно, че ако момиченцето излезело навън, нямало да успее да изпее цяла песен, преди големите хора да го хванат и да го изядат.
Детето погледна неспокойно към прозореца и Ленарт го погали успокоително по гърба.
— Няма страшно, стига да си стоиш вкъщи. Разбираш ли? Трябва да стоиш в къщата. Да не гледаш през прозорците и в никакъв случай никога, никога да не излизаш през вратата. Разбираш ли, Мъничка?
Момиченцето се беше свило в ъгъла на леглото и не отместваше тревожен поглед от прозореца. Ленарт взе да се съмнява дали историята му не се е получила твърде добре. Той взе босите му крачета в ръце и ги погали с палци.
— Ние ще те пазим, Мъничка. Няма от какво да се боиш. Нищо няма да ти се случи.
След малко, когато Ленарт излезе от стаята на момиченцето, вече си беше простил за ужасната история. Отчасти беше необходима и отчасти в нея имаше зрънце истина. Беше убеден, че външният свят щеше да я изяде, макар и не по описания от него брутален начин.