Колкото и да се самооправдаваше Ленарт, разказът му направи силно впечатление на момиченцето. То вече не смееше да излезе от стаята си и държеше да покриват прозореца, за да не го видят големите хора. Един ден Лайла влезе в стаята и завари детето да размахва срещу одеялото на прозореца нож, взет от кутията с инструменти.
Лайла не знаеше какво е станало, но от отделни думи на момичето започна да намества парченцата от пъзела и най-накрая притисна Ленарт до стената: какво всъщност беше казал?
Ленарт призна историята си, но пропусна най-ужасните подробности. В крайна сметка Лайла склони да не променя представите на момиченцето. Не одобряваше стореното от Ленарт, но тъй като не ѝ хрумваше по-добра идея, остави детето да вярва в тези безумства.
И Ленарт имаше своите съмнения дали е подходил разумно. Инцидентът с ножа беше само първият от цяла поредица. След като Ленарт заключи ножа, момичето взе длето, отвертка, трион. То нареди инструментите около себе си на леглото като оръжеен арсенал, който да използва, когато Големите дойдат. Ленарт се опита да ги вземе, но то изпищя един-единствен сърцераздирателен тон.
Отвори му се работа. Смени един по един най-опасните инструменти с други не чак толкова опасни. Триона с чук, длетото с пила. Не че и те бяха подходящи играчки, но момиченцето никога не се нараняваше. Искаше само инструментите да са наредени в защитен кръг, заклинание около леглото му.
Ако се преместеше на пода, взимаше със себе си инструментите и грижливо ги пренареждаше. Те се бяха превърнали в новите му приятели и то им пееше, шептеше им и ги потупваше. Никога не беше толкова спокойно, колкото когато лежеше на кълбо в кръга си и слушаше някое адажио от Моцарт на сиди плеъра. Понякога заспиваше така. След като веднъж сбърка, Ленарт си извади поука винаги да взима инструментите, когато местеше детето на леглото; иначе то се будеше с писъци.
Времето минаваше и ужасът на момичето премина в безпокойство, което на свой ред премина в бдителност. Купчината инструменти понамаля. Един ден Ленарт беше забравил да прибере бормашината и когато влезе в стаята на детето, то я прегръщаше и ѝ говореше тихичко. От време на време натискаше копчето и бормашината забръмчаваше в отговор, след което разговорът продължаваше.
Тя се превърна в новия му любимец и Ленарт му я остави, тъй като след новата придобивка то му позволи да прибере старите. Освен това му действаше успокоително. Отново се осмели да излиза за кратки разходки, но винаги с бормашината в ръка.
Ленарт се усмихваше, като го виждаше да се прокрадва из мазето с бормашината, готова за стрелба, бдително като шерифа, чакащ мъжете с черните шапки да пристигнат в града. Детето не можеше да спи без нея.
Едва когато навърши седем години, момичето започна да проявява интерес към нормалната употреба на инструментите. С всеки изминал ден то приближаваше с една крачка Ленарт, който работеше на плота в мазето. То не протестира, когато той го вдигна и го сложи да седне на плота; само стоеше, притиснало бормашината до гърдите си, и гледаше какво прави.
Ленарт тъкмо беше довършил най-новата къщичка за птици и я показа на момичето. Макар то да го гледаше съсредоточено как работи, сега отмести поглед от готовата къщичка. Както обикновено.
Ленарт взе новата бормашина — купи си я, след като момичето взе старата. На шега я включи и изключи няколко пъти и се престори, че тя говори с бормашината на момиченцето. То не се включи в играта.
Ленарт смени бургията и се зае с финалните щрихи.
— Сега ще пробием входа. Оттам птичките ще влизат и излизат. Чик-чирик. Птички.
Момиченцето следеше Ленарт, докато той пробиваше дупката, и после продължи да се взира в нея, сякаш чакаше нещо. Ленарт понечи да го свали от плота и то изръмжа и го удари по рамото с бормашината. Той го върна на плота. Детето се наведе към дупката и прошепна:
— Чик-чирик.
И продължи да се взира.
Остра жал жегна Ленарт и той реши да направи изключение.
Рано на другата сутрин той взе момиченцето със себе си в антрето. Вратата се отвори и то ококори очи. Опита се да се изтръгне от ръката му и да избяга и си пое дълбоко въздух, за да изпищи. Ленарт го изпревари:
— Шшт! ШШТ! Ще ни чуят!
Момиченцето затвори уста и цялото се разтресе, когато Ленарт внимателно бутна вратата и се престори, че оглежда двора.
— Да вървим — прошепна той. — Тихо. Внимателно.
Той избута момичето през прага, но се принуди да го вдигне на ръце, за да стигнат до най-близкото дърво с къщичка за птици. Тялото на детето беше стегнато и твърдо като лед.