Детето ядеше почти толкова безшумно, колкото правеше и всичко друго. Чуваха се само тихи изсумтявания, когато вдишваше; устата не пускаше биберона. Млякото в бутилката бързо намаляваше. Почти беше свършило, когато Ленарт чу слабо прошумоляване от станиолова опаковка откъм спалнята. Реши да не обръща внимание. И така си имаше достатъчно грижи.
Детето пусна биберона със съскане и отвори очи. Нещо пробяга по гръбнака на Ленарт и той потръпна. Очите на детето бяха ясно сини и огромни на фона на малкото личице. За секунда зениците се разшириха и на Ленарт му се стори, че се взира в пропаст. После се стесниха от ярката светлина и очите се затвориха.
Ленарт дълго стоя, без да помръдва. Детето го беше погледнало. Беше го видяло.
Лайла се върна от спалнята и завари Ленарт сложил бебето върху хавлиена кърпа на кухненската маса. Въртеше един памперс в ръцете си и се мъчеше да му хване цаката как се слага. Лайла го взе, избута Ленарт и промърмори:
— Дай на мен.
Дъхаше на какао и мента, но Ленарт премълча. Сложи ръце зад гърба си, отстъпи една крачка и загледа какво прави Лайла. Лявата ѝ буза беше аленочервена и набраздена от ивици засъхнали солени сълзи.
Навремето беше сладурана, добра партия и претендент за бляскавия трон на Лил-Бабс3. Един критик даже ѝ викаше на шега Лил-Лил-Бабс. Но после двамата с Ленарт се събраха и кариерата ѝ взе неочакван обрат. А сега тежеше деветдесет и седем кила и едва ходеше. Човек още можеше да открие някогашната сладурана в лицето ѝ, но за целта трябваше да сложи паспарту отгоре му.
Лайла нагласи памперса и закарфичи одеялото. Донесе още една хавлиена кърпа и стъкми постеля в голямата кошница за пикник; накрая внимателно сложи все още спящото бебе вътре. Ленарт стоеше с ръце на гърба и я следеше с очи. Беше доволен. Вървеше добре.
Лайла вдигна кошницата и лекичко я залюшка като люлка. Погледна Ленарт за първи път, откакто се бе върнала от спалнята.
— И сега?
— В смисъл?
— Какво ще правим сега? Къде ще я оставим?
Ленарт издърпа кошницата от ръцете на Лайла, отиде в хола и я остави на креслото. Надвеси се над детето и погали бузата му с показалец. Зад гърба му се разнесе гласът на Лайла:
— Ама ти сериозно ли?!
— Какво?
— Забранено е. Много добре знаеш.
Ленарт се обърна към нея и протегна ръка. Лайла отстъпи назад, но Ленарт обърна длан нагоре, за да я подкани да я поеме. Тя неохотно се приближи, все едно очакваше протегнатата ръка всеки момент да се превърне в змия. После хвана ръката му. Ленарт я заведе в кухнята, сложи я да седне край масата, наля ѝ чаша кафе и я постави пред нея.
Лайла следеше движенията му бдително, докато Ленарт наливаше една чаша и за себе си и сядаше срещу нея.
— Не съм ядосан — започна той. — Тъкмо обратното.
Лайла кимна и приближи чашата към устата си. Зъбите ѝ бяха обезцветени от шоколада. Ленарт пак премълча. Бузите ѝ се гънеха по неприятен начин, докато отпиваше топлата напитка. Ленарт не каза нищо и за това. Вместо това се обърна към нея:
— Скъпа.
Очите на Лайла се присвиха.
— Да?
— Не ми остана време да ти разкажа всичко. Какво стана в гората. Когато я намерих.
Лайла сложи ръце на масата.
— Ами, разкажи ми сега. Скъпи.
Ленарт не обърна внимание на ироничния ѝ тон и продължи:
— Тя запя. След като я изрових. Извадих я от ямата и тя запя.
— Ама тя и звук не издава.
— Слушай ме. Не очаквам да ме разбереш, при положение че нямаш никакъв слух…
Ленарт вдигна ръка, за да предотврати протеста, който със сигурност щеше да последва — ако Лайла все още се гордееше с нещо, това беше гласът ѝ и умението веднага да улучи верния тон. Но сега не ставаше дума за това.
— Нямаш такъв слух като мен — поясни Ленарт. — Гласът ти е по-хубав и пееш по-сигурно, и тъй нататък. Доволна ли си? Но не говорим за това. Говорим за слух.
Лайла реши да го изслуша. Независимо по какъв начин бе признал уменията ѝ, пак беше нещо. Остави го да продължи:
— Знаеш, че имам страхотен слух. Когато отворих найлоновата торба и я извадих… тя запя. Първо ми. После до. И после ла. И не говоря за писъци, подобни на тонове, а за… синусови тонове. Идеални. Ако имах с какво да измеря честотата на нейното ла, щеше да покаже 440 херца.
— Какво имаш предвид?
— Нищо нямам предвид. Просто беше така. Тя запя. Никога не бях чувал нещо подобно. Никакво колебание, никаква грешка. Сякаш слушах… ангел. Още ехти в ушите ми.
— Какво искаш да ми кажеш, Ленарт?
— Че не можем да я оставим. Изключено е.