— Така значи. Малко сте заети.
Ленарт извади портфейла си.
— Пари ли ти трябват?
Джери доби изражение все едно това изобщо не му е хрумвало и се извърна към Лайла. Забеляза нещо и наклони глава.
— Какво ти е на бузата, майко? Да не те е удрял?
Лайла поклати глава, но по толкова неубедителен начин, че по-добре да беше казала да. Джери кимна и поглади наболата си брада. Ленарт стоеше, протегнал отворения портфейл. Болката в слепоочията се сля и се пръсна по цялата му глава.
Джери ненадейно скочи от стола и Ленарт инстинктивно отстъпи. Джери приближи по-спокойно и преди Ленарт да успее да реагира, портфейлът му се озова в ръцете на сина му.
Джери си тананикаше, докато отваряше отделението за банкнотите, и с намек за някогашната си ловкост извади три стотачки. След това хвърли портфейла на Ленарт и отбеляза:
— Това си има цена, нали знаеш.
Отиде при Лайла и я погали по косата.
— Та това е малката ми майчица. Не можеш да правиш каквото си искаш.
Ръката му се спря на рамото на Лайла. Тя я грабна и я стисна все едно нежността му не беше престорена. Взимаше каквото ѝ се даваше. Ленарт ги гледаше отвратен. Как тези две чудовища се бяха оказали негови роднини? Две лигави лоени топки, вкопчени в него и дърпащи го надолу. Как се беше случило?
Джери издърпа ръката си и пристъпи към Ленарт, който автоматично отскочи назад. Макар огромна част от близо стоте кила на Джери да се дължеше на нагъване на хамбургери, а не на правене на мускули, той пак беше значително по-силен от Ленарт и по-способен. Способен.
— Джери.
Тонът на Лайла беше умолителен, безсилен. Майката, стояща до непослушния си син и казваща: „Ама, миличък, не прави така“, без да си мръдне пръста да го спре. И все пак Джери се спря и попита:
— Да, мамо?
— Не е каквото си мислиш.
Джери се извърна към Лайла, а нейните очи затърсиха тези на Ленарт. Той троснато и ядосано поклати глава, с което за пореден път я постави в ролята на буриданово магаре. От смущение тя се вкопчи в обичайния си път за бягство. Отпусна тялото си, сведе поглед към масата и изохка:
— Всичко ме боли.
Въпреки че не това бе намерението на Лайла, се получи желаният от Ленарт ефект: Джери въздъхна и нетърпеливо заклати глава. Не му се слушаше вайкането на майка му за стави и шипове и цялата медицинска енциклопедия за страничните ефекти от лекарства, които тя даже не вземаше. Той излезе от кухнята и сърцето на Ленарт спря, когато ризата на Джери закачи жирафа на плота — беше забравил да го скрие.
Главата на жирафа се залюшка, но Джери излезе в антрето и си обу ботушите. Ленарт направи две-три крачки към него, за да закрие жирафа. Джери вдигна глава и се подсмихна иронично.
— Да не идваш да ме изпратиш? Досега не се е случвало.
— Довиждане, Джери.
— Да, да. Пак ще дойда, да знаеш.
Джери затръшна вратата зад гърба си. Ленарт почака десет секунди и после се хвърли към ключа и го завъртя. Чу как мотоциклетът на Джери зарева и бързо заглъхна в далечината. Разтри си слепоочията, потърка очи и въздъхна дълбоко. След това се върна в кухнята.
Лайла седеше както я беше оставил, сгърчена край масата, подръпваща блузата си като малко момиченце. Един заблуден слънчев лъч се шмугна между пердетата и падна върху косите ѝ и за миг те сякаш запламтяха в златисто. Най-неочаквано Ленарт изпита внезапна нежност. Видя нейната самота. Тяхната самота.
Тихо се приближи и седна срещу нея, пресегна се през масата и я хвана за ръка. В къщата цареше спокойствие след нашествието на онова природно бедствие Джери. А имаше и друго време. Друг живот. Ленарт си позволи за малко да се отдаде на спомени. Всичко можеше да бъде различно.
Лайла поизправи гръб.
— За какво мислиш?
— За нищо. Просто ние… може и да има надежда.
— За какво?
— Не знам. За… нещо.
Лайла издърпа ръката си и взе да върти едно копче на блузата си.
— Ленарт. Каквото и да говориш, не можем да задържим това дете. Смятам да се обадя на социалните, да видим какво ще ни кажат. Какво да правим.
Ленарт зарови лице в ръцете си. Без да надига глас, изрече:
— Лайла. Ако дори доближиш телефона, ще те убия.
Устните на Лайла се извиха.
— И преди си ме заплашвал.
— Тогава също говорех сериозно. Както и сега. Ако не беше… ако не ми се беше подчинила. Щях да направя същото, което ще направя и сега, ако се обадиш някъде или кажеш на някого. Ще сляза в мазето и ще взема брадвата. След това ще се кача тук и ще те удрям по главата, докато умреш. А после каквото ще да става. Не ме е грижа.
Думите се нижеха една след друга. Съзнанието му беше бистро и ясно, беше съвсем спокоен и говореше сериозно. Чувството се оказа приятно и главоболието изчезна така внезапно, все едно някой е натиснал копче. Ръкавицата беше хвърлена, каквото имаше да се казва, беше казано, нямаше какво да се добави.