Ще бъде отразено от средствата за масова информация в цялата страна.
И аз, Гормън Харди, ще бъда в центъра на събитието.
Потенциалните възможности бяха шеметни.
Ще бъде кощунство да даде половината на Джанис. Ех, да я беше убил звярът…
Без съмнение, че я е изнасилил.
А родителите й са убити, и двамата.
Никой няма да се усъмни, ако при тези обстоятелства едно момиче посегне на себе си.
Не можеше да поеме риска да инсценира две самоубийства — на Джанис и на Капитан Франк.
С Капитан Франк щеше да се справи по друг начин.
За Джанис самоубийството е идеален вариант. Но по какъв начин? Едно момиче едва ли би си пръснало черепа. За прерязване на вените не може и да става дума, защото ще предизвика недоумение у читателите, ако умре като съпругата на Брайън. Отравяне? Може би. Това трудно ще се организира, но…
Следвайки Ейб зад един завой в тунела, видя отпред синьо излъчване. Ейб изгаси фенера.
Излъчването сигурно идва от мазето на къщата на Куч, досети се Гормън.
В стомаха му се сви ледена топка. Сърцето му започна да бие още по-забързано. Треперещите му крака станаха оловни, сякаш искаха да го дръпнат назад.
Джек го мушна с лакът.
— Не спирай.
Не бе разбрал, че е спрял. Направи една крачка, после още една.
Ейб приклекна в отвора на тунела. Протегна глава и се огледа на двете страни. След това се изправи и влезе в мазето.
Ако има някаква опасност, каза си Гормън, Ейб нямаше да върви така смело.
Стисна още по-здраво револвера и го последва. Краката му стъпваха тихо по синия килим. Ейб продължи към стълбите, а Гормън се обърна надясно. На стената в дъното висяха телата на двама голи мъже — Марти Крогън и Брайън. Кожата им изглеждаше синя под странната светлина, която идваше от тавана. Кръвта им бе виолетова, почти черна. Тялото на Клер бе проснато на килима близо до лъскавите възглавници, пръснати по пода. Той се вторачи в ужасната зинала дупка в бедрото й. Обзе го паника. Стоеше неподвижно и не можеше да си поеме дъх.
Джек застана пред него и разтърси рамото му.
— Хей — прошепна му той, — да вървим.
Гормън отблъсна ръката му, олюля се назад, обърна се целият и се вмъкна в тунела. На самия вход хвърли поглед назад. Ейб и Джек стояха в основата на стълбите и го наблюдаваха, но нищо не казваха. Впусна се в тъмнината и започна да тича.
Нека да си мислят каквото искат.
Нека да си мислят, че съм страхливец.
Протегна лявата си ръка и напипа влажната стена, по която започна да се води, за да се махне по-скоро от отвратителната синя светлина в мазето.
Предпочиташе тъмнината. Предпочиташе всичко друго, пред това да изкачи онези стълби и да влезе в къщата. Страхуваше се от края на тунела. Там трябваше да е звярът. Но той бе мъртъв (трябва наистина да е умрял!), а тези двамата ги очакваше друг звяр в къщата на Куч. Там ги чакаше още Маги с пистолет в ръка и може би още други хора, но най-вече — звярът, който изяжда хора.
Нека да грабне онези двама глупаци. Мене не може да ме хване.
Продължи да тича, докато падна. На четири крака Гормън пое дълбоко от влажния въздух. Не чуваше нищо, освен собственото си учестено дишане и биенето на сърцето си. Не виждаше нищо, а само безкрайна черна тъмнина.
Докъде бе стигнал? Със сигурност трябва да е вече поне до половината. Искаше да си почине, но знаеше, че не е в безопасност, докато не излезе от „Къщата на Звяра“. Копнееше за свежия нощен въздух, за лунната светлина. Представи си как притичва по ливадата към „Крайбрежна улица“ и се заключва в колата на Ейб… Как му се искаше вече да е там.
Изправи се и потърси стената. Погледна през рамо, после тръгна отново напред. След като си влачи краката няколко крачки, успя да се затича.
Вече си добре, каза си той. Почти излезе. Скоро ще стигнеш.
Гледай да не настъпиш звяра.
Ще падна върху него, а той ще ме…
Само ако имаше фенер! Или поне кибрит!
Поне да знаеше докъде е стигнал!
Звярът е мъртъв. Ако паднеш върху него, ще се изцапаш. Но той е мъртъв и не може нищо да ми направи. А ще знам, че съм бил в „Къщата на Звяра“ и след миг ще съм отвън.
Кой казва, че живият звяр е в къщата на Куч? Кой казва, че не се намира в „Къщата на Звяра“?
Последната мисъл уплаши истински Гормън, но той продължи да тича. Потътри се, следвайки извивката на тунела и видя пред себе си мъждива светлина.