На една от лепенките, помисли си Гормън, трябва, да се; нарисува кървящо сърце. А лепенка от „Къщата на Звяра“, стига да има такава, би била чудесно допълнение към серията от кървавите капки.
— Идваш ли? — попита Брайън.
— Ще изчакам тук. Гледай да не се набиваш в очи.
— Аз съм обикновен турист с фотоапарат — каза той и излезе.
Когато вратата се хлопна, Гормън отвори жабката. Извади касетофон „Панасоник“ с микрокасети. Като го държеше в скута си, за да не би някой да го наблюдава, каза:
— Предварителни наблюдения върху „Къщата на Звяра“, август 1979 година.
Обърна се, загледа през отворения прозорец на колата и заговори:
— Къщата, разположена на около петдесет метра от главната улица на Малкаса Пойнт, е заобиколена с двуметрова ограда от железни пръти, всеки от които завършва със смъртоносен шип. Целта на тези шипове е да отблъскват неканени натрапници или може би да пазят Звяра.
Той се усмихна. Това е хубаво. Ще го използвам.
Със злокобни нотки в гласа повтори:
— Или може би да пазят Звяра. Единственият достъп до къщата изглежда е отверстието зад будката за билети, в която стои пъргаво момиче, заровено дори в този момент в предишната ми книга, „Ужасът при водопада на Черната река“. (Защо не, помисли си той.) В контраст с буйната зеленина на залесените хълмове, които се издигат отвъд оградата, почвата около „Къщата на Звяра“ изглежда учудващо вяла и запусната. Зад оградата не цъфтят дървета, нито цветя. Дори тревата е обезобразена с кафяви кръпки, като че ли пръстта е заразена с отровата на злото, което витае около къщата.
Сега ще го скалъпим. Започваме да преувеличаваме, помисли си той.
— Въпреки, че денят е безоблачен и ясен, сърцето ми се изпълва със студ и непоносима тъга, докато наблюдавам печалната сграда — той кимна. (Не е лошо. Съвсем като по А. Е. По.) — Викторианската сграда прилича на паметник на неща, отдавна загинали. Прозорците й като злобни очи се хилят цинично в тихия следобед и дебнат нови жертви. (Пълни измислици! Прозорците са съвсем обикновени.)
Поради целия запуснат вид на къщата, Гормън беше изненадан, че нито един прозорец не бе счупен. Собствениците все пак очевидно полагаха някакви грижи за къщата. Ливадата отпред се нуждаеше от поливане, а дървената облицовка на страничната стена беше избеляла от времето и трябваше да се боядиса. Такива подобрения обаче щяха да лишат къщата от усещането за злокобност, което собствениците вероятно се стремяха да създадат.
— Особено страшни — продължи той — са малките тавански прозорци, които гледат от три кули върху стръмния покрив, загърнати в сянка от стрехи, подобни на замислени клепачи. Докато ги наблюдавам и се опитвам да проникна с поглед зад тях, усещам как студени тръпки започват да лазят по гърба ми. Ако не отместя погледа си веднага, зная, че на един от прозорците ще се появи страховито мъртвешко лице.
Какво красноречие, какви глупости, мислеше си той.
Изведнъж осъзна, че се взира в най-далечния тавански прозорец. По гърба му наистина полазиха тръпки. Кожата на врата му настръхна.
Ако не отместя погледа си веднага…
Погледна сивия метален касетофон. Вслуша се в тихия успокоителен шум и отново погледна към къщата, като се опитваше да избягва високия прозорец.
— В най-далечния край на покрива — каза той — има кула. Върхът й е с формата на конус и прилича на шапка на вещица, точно така се нарича, шапка на вещица. Под него има прозорци…
Изключи касетофона.
Извъртя се и подаде глава през прозореца на колата. Огледа се, но не видя Брайън. Вмъкна обратно главата си, обърна се в другата посока и през задното стъкло забеляза по-младия мъж. С фотоапарат пред очите, Брайън стоеше от другата страна на пътя, точно срещу будката за билети. Гормън посегна към кормилото. Натисна клаксона. Брайън свали фотоапарата, кимна и се върна в колата. Вместо да отвори вратата, той се наведе и погледна Гормън.
— Готов ли си?
— Да. Направих няколко страхотни снимки. Разбрах, че ще има още една обиколка след четиридесет и пет минути.
Гормън не се зарадва от тази новина. Усети в стомаха си неприятен хлад.